Як Бетовен със слънчеви очила

Бетовен със сини слънчеви очила, Бетовен с шапка от вестник, Бетовен в лилаво или червено, нашарен с подписи на туристи... Организаторите на големия Бетовенов фестивал, който тече в момента в Бон, добронамерено издевателстват над музикалния титан и с почти хулиганско въображение шаржират паметника му в центъра на града. А бялото гипсово копие на този паметник, снабдено с изброените аксесоари, трескаво пътува нагоре-надолу с прозрачния асансьор в общата ни сграда – видим отвсякъде и поставен в натрапчиви кавички, „Бетовен” прави реклама на своя фестивал.

Деконструирането, шаржирането и осмиването

на паметници излезе на мода и в България след 1990 – спомнете си само за бившия мавзолей или за Паметника на Съветската армия в София. Смисълът на тези жестове не се нуждае от тълкуване: хората просто искаха да взривят символичната тежест на различни обекти с много спорна историческа и естетическа значимост. При Бетовен е друго – неговата значимост не оспорва никой здравомислещ човек, дори да не харесва така наречената „класическа музика”. Тоест, издевателствата над паметника му се прицелваха не в значимостта, а в паметниковата застиналост на гениалния композитор, който – особено за по-младите – е не толкова автор на невероятна музика, колкото някаква почерняла статуя на поредния смешно облечен чичко от дълбокото минало.

Като дете всеки ден минавах покрай паметника на Иван Вазов в София. И сигурно щях много да се забавлявам, ако някой се беше сетил да строи негови гипсови копия в двора на училището, за да ги мацаме, шарим, подписваме и кичим. Защото за българските деца Вазов е точно като този паметник:

монолитен, сериозен, с мустак

тропа с бастоня си в главите им. Ако я нямаше тази монолитност, поддържана от поколения български културни и образователни чиновници, Вазов положително щеше да е по-симпатичен като писател, патосът на „Епопеята” нямаше толкова да дразни, а наивността на „Под игото” – да приспива.

За да не каже някой, че са ми криви само българските паметници: най-нелепият от всички се издига в Кобленц, на така наречения „Германски ъгъл”, където се сливат реките Рейн и Мозел. Кайзер Вилхелм на кон, а под него приплясва с криле богинята на свободата – ето, това 15-тонно гранитно недоразумение, което просто смазва туристите-дребосъци в подножието си, направо плаче за малко ирония, за боички и тъмни очила. И ако е разбираемо, че подобен паметник може да се издигне на превала между ХІХ и ХХ век, когато в Европа са на мода героизмът, патосът, стоманено-гранитният грохот и сериозният до смърт национализъм, то решението на щедрия спонсор, дал през 1993 година пари за възстановяването на разрушения през войната Кайзер, буди само недоумение и покруса.

А лилавият Бетовен със слънчеви очила сигурно е „як” за младите. Може и да го даунлоуднат даже.