Врагът на моя враг

"Врагът на моя враг е мой приятел", гласи един от принципите на реалната политика. В този смисъл Иран би трябвало да е сред поканените на срещата в Брюксел, където по инициатива на САЩ се събират представители на 60 държави, за да обсъдят по-нататъшните действия срещу "Ислямска държава". Срещу тази терористична организация се бори и Иран. Според някои предположения - дори с бойни самолети. Така поне твърди Вашингтон, макар Техеран да отрича.

Какво цели Иран?

Само че в този край на света врагът на моя враг може да бъде и враг на моя приятел. Иран и Западът имат в момента един общ враг - "Ислямска държава". Но в същото време ислямската република е враг и на съюзниците на САЩ - Израел и Саудитска Арабия. И е приятел на врага Башар Асад, който въпреки продължаващата вече няколко години гражданска война в Сирия успява да се задържи на власт - благодарение на подкрепата от страна на Русия и най-вече на Иран. Върви и още един паралелен сюжет, който ни припомня, че понякога приятелите могат да се превърнат във врагове. Самолетите, с които Иран атакува позиции на "Ислямска държава", са... американско производство. Доставени са му още по времето, когато в Техеран на власт беше един шах, който беше верен съюзник на САЩ.

Налице са сериозни основания да смятаме, че Иран наистина участва със самолети в битката срещу джихадитските милиции. От години Техерен се опитва да разшири влиянието си в Ирак. Иранската Революционна гвардия разполага със специална част за операции в чужбина - бригадите Ал Кудс. Това лято се появиха снимки на техния шеф, правени в Ирак.

Причините за този ангажимент на Иран са повече от ясни: успехите на "Ислямска държава" в Ирак подкопават влиянието на Техеран в страната. Отделно от това сунитската джихадистка организация заплашва да унищожи светините на шиитите. За предимно шиитски Иран това е истинско бедствие. След като през юни вторият по големина иракски град Мосул беше буквално прегазен от бойците на "Ислямска държава", трябваше да изминат цели два месеца, преди САЩ да се притекат на помощ. Иран реагира много по-бързо - действия като експресното прехвърляне на оръжия в Ирак и изпращането на военни съветници циментираха влиянието на Техеран в региона.

Без Иран не може

Американският президент Барак Обама вече е наясно, че в Средния изток без Иран не може - заради многото огнища на напрежение в региона и заради относителната стабилност на Иран и неговото силно влияние в съседните държави. Затова и в средата на октомври Обама написа четвърто поредно писмо до върховния духовен водач на Иран аятолах Али Хаменей, в което го уверява, че американските въздушни удари нито целят да отслабят влиянието на Техеран в Ирак, нито пък искат да засегнат по някакъв начин съюзника на Иран - сирийския президент Башар Асад. Американският лидер дори не изключи сътрудничество с Техеран в борбата срещу "Ислямска държава", условието за което обаче е постигането на разбирателство по ядрения спор. Само че по този въпрос напредък все още няма. Прекалено силна е вътрешнополитическата съпротива и в двете столици - в Техеран консервативните хардлайнери блокират всяко действие, което би могло да доведе до затопляне на отношенията със САЩ, а във Вашингтон тъй наречените "соколи" и верните им съюзници в Израел и Саудитска Арабия правят всичко възможно, за да циментират изолацията на Иран на световната сцена.

Така в момента се провеждат две паралелни военни акции срещу "Ислямска държава" - една иранска и една американска с участието на съюзниците на САЩ. И двете страни се кълнат, че не си сътрудничат, но не е изключено да се окаже, че иракското правителство изпълнява задкулисно ролята на посредник. По бойните полета на Ирак още не се е стигнало до спречкване между двете страни - това е добра новина. Но само отчасти. Защото в един толкова важен и същевременно толкова нестабилен регион, какъвто е Средният изток, основните играчи не могат да си позволят да не общуват помежду си.

Ирония на съдбата

Крайно време е Иран да намери начин да се разправи с хардлайнерите-фундаменталисти. Ясно е, че това няма как да стане без помощта на върховния водач Хаменей, който обаче засега не изпраща сигнали, че е готов да надскочи сянката си. В същото време в иранското правителство има немалко хора, които не смятат САЩ за "големия дявол". Каква ирония на съдбата е само, че цели седем министри в иранския кабинет са следвали в елитни университети в САЩ. В никое друго правителство - освен в американското, естествено, няма толкова много американски възпитаници.