''Безценните'' шпиони на НРБ

От 2006 година насам Комисията по досиетата успя да хвърли светлина върху дейността на почти 8 000 агенти и сътрудници на репресивния апарат на българския комунистически режим. Сега обаче самата Комисия е на мушката на управляващите. Опасността България отново да не успее да прочете позорните страници от близкото си минало бе потвърдена и по време на дискусия в Народното събрание, организирана наскоро по инициатива на фондация „Конрад Аденауер“. Според шефа на Комисията по досиетата Евтим Костадинов, тази опасност е съвсем реална, след като за 23 години лобито на ДС седем пъти е успяло да осуети приемането на закони и създаването на комисии за отваряне на досиета. Педантичното зачеркване на каквато и да е възможност за лустрация по отношение на офицерите и доносниците на комунистическите тайни милиции е сред основните причини както за безнаказаното източване на огромни средства от държавата в хода на приватизацията, така и за банковите фалити през 1996-1997 година. Около това мнение се обединиха всички участници във форума на фондация „Аденауер“.

Защо ги пазят?

Нестихващите улични протести и общественият натиск върху правителството на Пламен Орешарски вероятно са сред причините, заради които БСП вече месец не се осмелява да внесе в пленарна зала законопроекта си за промяна в Закона за досиетата. Въпросната промяна цели да спре осветяването на сегашни началници във външното и военното разузнаване - под предлог, че това би застрашило здравето и контактите им. „Всъщност основната причина за пазенето на безценните шпиони на НРБ е, че Първо главно управление на ДС (външно разузнаване) и Разузнавателното управление при Генералния щаб на Българската народна армия са работили изключително зле“, твърди политологът Антон Тодоров. „Лично съм прегледал хиляди страници с доклади на началниците на тези служби, които съдържат убийствени констатации за зле свършена работа, 70-80 процента от която, по думите им, не става за нищо. В продължение на години военните разузнавачи зад граница не са успели да осъществят нито една вербовка. Имало е и истински скандали - като например смешката с разузнавача в Дамаск през 1982 година, който изпратил в София с 2 месеца закъснение информация за едно отдавна известно посещение на високопоставен американски дипломат“, разказва Тодоров.

Той е разкрил случаи, в които военните разузнавачи на НРБ са изпращали в централата си обикновени диплянки, раздавани безплатно в рамките на изложения на военна техника. Изпращачите обаче твърдели, че „безценната“ информация била придобита в резултат от сложни и скъпоструващи оперативни действия. „И шпионите от Първо главно управление често изпълнявали „плана“ чрез изрязване на вестникарски статии и гледане на телевизия. Това са били едни хрантутници, които вместо да набавят автентична информация и да вербуват агенти, просто са си гледали кефа. Ако имената на тези шпиони бъдат огласени и ако обществото се запознае с фактите за техния „професионализъм“, тези хора ще изпаднат в доста глупаво положение”, казва политологът. И добавя, че в докладите за българските шпионски акции зад граница не липсват и такива нелепи сюжети като неустановеното изчезване на 4 000 долара от касата на посолството в Анкара. „Но това е нищо в сравнение с много по-сериозните обвинения за източване на българските държавни предприятия преди и след промените през 1989 година - обвинения, които и сега биха могли да донесат много неприятности на някои действащи или пенсионирани разузнавачи”, посочва Антон Тодоров, като припомня, че финансирането на крайно раздутата служба „Военна информация“ с щат над 1 400 души поглъща ежегодно над 36 милиона лева, и то без ясни отчети какво точно прави. Близо 50 на сто от нейните служители са работили и за военното разузнаване на НРБ.

При изследвания на архивни документи политологът е попаднал на изумителен случай, чието действие се развива през уж свободната 1990 година. На 22 май, в разгара на протестите срещу БКП и нейния президент-„танкист“ Петър Младенов, шефът на Генералния щаб на армията Христо Добрев и генерал Михаил Мойсеев, началник на Генералния щаб на съветската армия, подписват споразумение, съгласно което в България трябва да бъдат инсталирани електронни станции на съветското военно разузнаване за подслушване на всички видове комуникации - телефони, факсове, радиосъобщения и прочие. „Нека не забравяме, че от 1975 до 1990 година всички български граждани, започващи работа в структурите на МВР и военното разузнаване, са подписвали специален клетвен лист, в който към обичайните клетвени думи да бъдат верни докрай на БКП, е добавен и ангажиментът да бранят интересите на великия Съветски съюз”, разказва Антон Тодоров.

Битката около параграф 12

Д-р Момчил Методиев, изследовател на най-новата история на България, забелязва признаци за един вид реставрация на ДС: „Отново в употреба е митът за достойните бойци на тихия фронт зад граница, които са противопоставени на гнусните доносници в България. Всъщност зад цялата истерия за непотребността на Комисията по досиетата и за нуждата да бъде поправен Законът за досиетата, за да не се осветят зависимостите на началници в разузнаването, се крие всъщност продължаващият вече седма година отказ на двете разузнавания да предадат архивите си на Комисията и така да изпълнят изричното изискване в Закона за досиетата. Вкарването на прословутия параграф 12 в този закон цели да скрие и хора, които никога не са били на мисии извън България. Обяснението ми е, че се цели да бъде опазена „честта“ на някои личности, които са все още много влиятелни. Това е смисълът на цялата битка около параграф 12“, обобщава д-р Методиев.