"Надеждите на младите са на път да претърпят крушение"

ДВ: Какъв е социалният профил на участниците в продължаващите вече над 2 месеца протести в България и какви са техните очаквания за изхода от конфронтацията?

Харалан Александров: Социалната база на тези протести е разнородна. В тях участват поне три обособени и в голяма степен несъвместими помежду си групи. Най-значимата и най-симпатичната група са представителите на либералната средна класа. Тази група е силно фрустрирна поради своята малобройност и враждебната културна среда, в която е принудена да съществува в България. Либералните, прогресистки и глобалистки ценности, които тези хора изповядват, са чужди на все още провинциалното и патриархално българско общество. Техният гняв е насочен към корупцията и клиентелизма, дълбоко вкоренени в патриархалната политическа култура, а емблема и надежда на бунта са младите, образовали се на Запад българи, които нямат търпение да видят странати си обновена и преобразена. Радикализацията на тази прослойка е разбирама в условията на национал-популистката вълна от последните години, която допълнително маргинализира нейния дневен ред. На всичкото отгоре тя остава без представителство в парламента и институциите на властта поради невъзможността да излъчи адекватно лидерство. Силно се надявам, че този протест ще ѝ помогне да породи такова лидерство. 

Втората значима прослойка е политическата класа – и по-точно онази част от нея, която отдавна е в опозиция, тъй като не успява да се добере до властта по пътя на избори. Тази група се състои от изпаднали политици, партийни апаратчици и лидери на псевдо-граждански организации. Те са малобройни, но са силно мотивирани, тъй като имат страстно, почти еротично влечение към властта. Хората с властова обсесия изпитват патологична омраза и люта завист към Борисов, който повече от десет години обладава властта еднолично, нехайно и самохвално, докато те преглъщат жално пред витрината като малките Гаврошовци.

Най-смущаващо обаче е участието в протестното движение на третата група – криминалната класа на прехода, или поне тази част от нея, която в момента е в немилост. Тази класа се опитва да прикрие присъствието си като се слее с нормалните граждани, но в моменти на радикализация то става видимо. Вечерта на 2.09. видяхме нейните ударни отряди – лумпенизирани банди от дребни престъпници и фашизирани хулигани, които се отдадоха на погромаждийски страсти и съсипаха доброто впечатление от протеста. Различните групи се различават и по антропологичен признак – едните са приветливи и ентусиазирани, идват на протеста с велосипеди, тротинетки, деца и кучета и постоянно си правят радостни селфита. Другите са настръхнали, навъсени и агресивни и постоянно провокират конфликти и насилие.

ДВ: Но как подобни несъвместими помежду си групи са в състояние да създават картина на „всеобщо недоволство“ и да преследват заедно трудно постижими цели като едновременните оставки на лидерите на изпълнителната власт и прокуратурата?

Тази картина се създава със средствата на медийното представяне, което отразява реалността избирателно и конструира опростени и идеализирани образи, например “народът срещу властта”, или “метежниците срещу закона”. Затова имаме два напълно несъвместими пропагандни разказа за събитията, в зависимост от страната, която е избрала съответната медия. В реалността обаче привидното единство постоянно се разпада, защото различните групи имат напълно противоположни ценности, цели и стил на поведение. Единственото общо между тях е, че отхвърлят статуквото, макар и по коренно различни причини. Прогресивната средна класа го смята за ретроградно, корумпирано и несправедливо. Тя иска ясни правила и ненавижда овластения произвол. При криминалната класа е обратното – тя мрази статуквото, защото е твърде подредено, налага правила и ограничава произвола. Средната класа иска да изведе страната на по-високо ниво на развитие, да я направи по-подредена, по-справедлива и по-цивилизована. Криминалната класа иска да я върне назад в развитието, към репресивния хаос на ранния преход, когато мутрите вилнееха на воля. Либералната средна класа е устремена нагоре, към светлината, свободата и прогреса, и консервативното статукво ѝ тежи като воденичен камък; криминалната класа тегли надолу, към мрака, безпорядъка и насилието, а консервативното статукво потиска разрушителната ѝ стихия. 

Удържането на тези противоположни тенденции в общ проект е обречена операция, особено когато се постави въпросът за бъдещето. Тъкмо затова този въпрос е забранен, той всячески се отбягва, тъй като конфронтира участниците в протеста с дълбокия, неразрешим конфликт, в който волно или неволно са въвлечени.

ДВ: Каква е стратегията на организаторите и вдъхновителите на протестите, т.нар. Отровно трио, за справяне с това противоречие?

Харалан Александров: Организаторите са изправени пред трудна задача – единственият начин да съхранят привидното единство е да поддържат висок градуса на недоволството, близо до точката на кипене. Неслучайно издигнаха лозунга “Няма леви, няма десни, всички сме бесни”. Когато си побеснял, не ти пука кой крещи “оставка” редом с теб. Образно казано, казанът на протеста трябва постоянно да бъде подклаждан с радикална реторика, защото ако емоционалната температура падне, отделните фракции веднага се разделят като вода и олио. За тази цел смело се хвърлят революционни метафори и патетични хиперболи, които в друг контекст биха звучали нелепо и смехотворно, но вършат добра работа за превъзбудената тълпа. Трябва обаче да се внимава температурата да не се вдигне твърде рязко, защото тогава революционната чорба закипява, бесовете излизат от контрол и казанът на протеста безславно се изплисква, както видяхме през онзи злополучен 2-ри септември.

Проблемът е там, че протестите и размириците привличат като магнит неуравновесени хора, които не са достигнали в психичното си развитие фазата на зряла символизация, тоест не са се научили да разграничават реалността от интерпретацията. Техните умове възприемат метафорите буквално, като им кажат “нека да ги изринем”, “сега ще ги изчегъртаме” и пр. Те разбират, че трябва буквално да изчегъртват някого и тръгват на война, а не на манифестация. За разлика от повечето протестиращи, които си дават сметка, че участват в политически спектакъл, тези объркани и заблудени души вярват, че са призвани за Армагедон, за съдбовна схватка с абсолютното зло. Такива хора лесно се отдават на ексцесии и могат да бъдат опасни за околните и за себе си. Тъкмо затова в цивилизованите общности езикът на омразата се санкционира, а отговорните лидери се въздържат от радикални лозунги и внушения.

Но тарторите на нашите протести очевидно са новаци в революционното дело, не познават добре психологията на тълпата и не умеят да управляват страстите, които отприщват с бунтовните си призиви. Хубавото е, че се учат от опит и грешка и след резила с “великото народно въстание” се опитаха да деескалират напрежението – на следващия ден излязоха на мегдана с плюшени мечета и други пухкави играчки, с което, съзнателно или не, изпратиха ясно послание към властта и обществото: “Не ни бийте, моля, ние сме невинни и добрички; ние сме просто деца, които си играят на революция.” Аз мисля, че подобно на децата, протестът се учи през играта, и се надявам, че учи на демокрация, а не на насилие. Предстои да видим на 10-ти септември дали от този опит ще произтече развитие или регрес - дубълът на “великото народно въстание” ще бъде своеобразен поправителен изпит за децата на революцията и техните ментори.

ДВ: Говорейки за “децата на революцията”, една от енигмите на днешните протести е младежкото участие. Какви са Вашите наблюдения върху присъствието на „поколението Z“ – родените след 2000-та година хора в проявите на недоволство?

Харалан Александров: Ние не знаем достатъчно за това поколение, на което възлагаме толкова големи надежди. Това, впрочем, е типично за отношението към младите в патриархалните култури – искаме нещо от тях, но без да се интересуваме особено какво мислят те по въпроса. Децата съществуват, за да държат родителите си горди и щастливи и да осъществяват техните мечти. Когато родителите се изпокарат, всеки от тях се опитва да вербува децата на своя страна, като ги индоктринира, манипулира, прелъстява и в крайна сметка ги развращава. Нещо подобно се случва и сега, в големия семеен скандал, който се вихри в българската политика. Родителите, които са на власт, очакват децата да са им вечно признателни, защото са им построили детски площадки и екопътеки с европейски пари, и искрено недоумяват защо са недоволни и протестират. Родителите, които искат да вземат властта, насъскват децата срещу лошия баща като им внушават, че трябва да са яростни и непримирими. Нещо повече – директно им казват какво трябва да чувстват: “вие сте омерзени”, “вие сте гневни и възмутени”, “не трябва да се отчайвате и да се отказвате от борбата” и прочие патриархални заклинания. Тази потресаваща липса на рефлексия и емпатия от страна на освирепелите родители няма да постигне друго, освен да отблъсне младото поколение от България.