Те не искат децата им да живеят като германци

"Ти беше последната ни надежда", казват често родителите на Айнур, когато ги посещава в Южна Германия. Тогава семейството се събира край масата, а родителите ѝ загрижено я питат дали се придържа към семейните правила. Айнур е вече третото им дете, което се развива по начин, който никак не им се нрави. Нейните родители са деца на турски гастарбайтери, дошли са в Германия като младежи. А Айнур е родена във Федералната република, завършила е гимназия с отличие. С тази лична история започва статия на "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" (ФАЦ), посветена на един конфликт, който е типичен за много семейства с чуждестранни корени, живеещи в Германия.

Родителите казвали на Айнур "Учи, за да живееш по-добре", защото искали просто тя да завърши добро образование и да си намери добра работа, но не и да възприеме онзи начин и стил на живот, характерен за Германия, подчертава авторът във ФАЦ.

"Дядо ти и баба ти няма да го понесат"

След гимназията Айнур се записва в университета. Завършва специалността "Икономическа информатика". Днес има добре платена постоянна работа в една консултантска фирма. Дотук тя е изпълнила изцяло мечтите на своите родители. 31-годишната жена обаче все още не е омъжена, няма деца, а от пет години има приятел - нидерландец. С това Айнур е разрушила и последната надежда на родителите си поне третото им дете да има турчин за съпруг и да спазва заедно с тях мюсюлманските традиции и празници. Особено ги тревожи и мисълта, че някой ден внуците им може би само ще сричат на турски. 

Същото е и положението с Амила - дъщеря на босненски мюсюлмани, която има приятел германец, посочва ФАЦ. "Дядо ти и баба ти няма да понесат това, тази работа е невъзможна, няма да го приемат" - с тези думи родителите ѝ реагирали на новината за германския ѝ приятел. При това Амила е вече 30-годишна и е родена в Германия.

Босненският им род, разпръснат по всички краища на света по време на войните в бювша Югославия, се събира веднъж годишно край морето в Черна гора. А майката на Амила не иска да събира укорителни погледи, че тъкмо тя е "изпуснала" дъщеря си и не я е опазила от чуждото влияние. При това както родителите на Амила, така и родителите на Айнур не са особено религиозни. И двете са посещавали часовете по плуване в училище, ходили са на екскурзии с класа, дори на пътувания в чужбина.

И в двете семейства обаче следват свои неписани правила, които те обобщават с думите: "това винаги е било така" или "това просто не е прието". Подобни аргументи обаче ядосват дъщерите им, особено когато дискусии по важни въпроси завършват именно с тези думи.

С напредващата възраст родителите и на двете станали по-консервативни. Това си проличало особено в момента, когато двете млади жени си намерили приятели, които не са мюсюлмани, обяснява авторът на публикацията във ФАЦ. Айнур е убедена, че за родителите ѝ най-важна е идентичността. "Не става въпрос толкова за това, че приятелят на дъщеря ни не е мюсюлманин. А по-скоро за това, че частица от дъщеря ни се губи", казват родителите ѝ. И макар и да не го казват, вероятно се страхуват, че по-скоро се губи частица от тях самите. 

И Айнур, и Амила междувременно живеят заедно с партньорите си от няколко години. Родителите им вече са се примирили с факта, че дъщерите им не са си избрали мюсюлмани. И в двете семейства обаче настояват поне да се сключи граждански брак, за да се спазят поне отчасти традициите в техните родни страни.

Защо се стига дотук?

Конфликти като тези в семействата на Айнур и Амила не са изненадващи, казва в тази връзка психоложката Изабел Алберт от университета в Люксембург пред ФАЦ. Тя изтъква, че това е типично за семейства с колективистична ценностна представа. За тези култури е характерно това, че родителите смятат за естествено да се намесват в живота на децата си, дори и те отдавна да са навършили пълнолетие.

В подобни семейства има изискване за тесен контакт между поколенията. Връзките между родители и деца - не само емоционалните, но и финансовите - са тясно преплетени и всеки знае почти всичко за останалите роднини. Много често децата от такива колективистични културни кръгове правят опит да се дистанцират от родителите си, но това не е лесно, защото обикновено е свързано със съзнание за вина, обяснява още Изабел Алберт пред ФАЦ.