Как Атина и Скопие застанаха на страната на истината

Само до преди година изобщо не изглеждаше, че премиерът на Гърция Алексис Ципрас ще успее да овладее един най-старите конфликти в Югоизточна Европа - този за името на Македония, която вече се казва Република Северна Македония. Спорът се води отдавна, но ескалира след 1991 година, когато най-южната провинция на разпадаща се Югославия обявява своята независимост. 

Конфликтът назрява още по време на гражданската война в Гърция от 1944 до 1949 година. Тогава в северните части на Гърция все още живеят много славянски македонци - или славофонски гърци, в зависимост от гледната точка. Повечето от тях са се сражавали на страната на гръцките комунисти. В началото те са подкрепяни с оръжие и муниции от Съветския съюз и Югославия, а по-късно само от Белград. Подобно на България, още от Балканските войни от 1912/13 г. Сърбия иска да контролира най-южната част на историческия регион Македония с неговия административен център Солун. В пакта с Хитлерова Германия от 1941 г., непросъществувал дълго, белградският генералитет дори получава писмена гаранция за това, че след войната Югославия ще получи Солун и пристанището му. 

Двойно поражение за гръцките славяномакедонци 

Това не се случва, но по време на гражданската война в Гърция, с подкрепата на славянското население в северните части на страната, Югославия прави трети опит да вземе в свои ръце региона и неговото най-важно пристанище - под претекст, че ще освободи македонците от "гръцко иго".

В разгара на войната много от над 25-те хиляди бойци в редиците на комунистите са били гръцки граждани, чийто матерен език не е гръцки. Комунистите обаче губят войната, гръцките славянски македонци, сражаващи се под знамето на своя "Славянско-македонски народен освободителен фронт", претърпяват двойно поражение. В историографията на победителите думите "комунист" и "славянин" от този момент нататък стават синоними, а на гражданската война се гледа като на "славяно-комунистическа бандитска война" срещу Гърция.

На практика това работи прекрасно за помиряването на гръцкото общество - всички злини от последната война биват приписани на едно етническо и езиково малцинство. Десетки хиляди "славофони" напускат Гърция, останалите са подложени на тормоз и насилствено елинизирани посредством "мерки за изкореняване на двуезичието". За тази мрачна глава от историята Европа не знае почти нищо. В Гърция няма нито един паметник или паметна плоча, които да напомнят за несправедливостта, извършена след 1949 година срещу една част от гръцкото население.

Само че националистически настроени гръцки политици и до днес предпочитат да свързват спора за името с наследството на Александър Велики и охотно премълчават онова, което техните бащи и дядовци са сторили в Северна Гърция. Позовавайки се на античността, което от десетилетия е неизменен аргумент в спора за името, Атина отклонява вниманието от истинските корени на този спор в гръцката гражданска война. И дълго време това работеше.

Как извадиха конфликта от "историческия затвор"

Сегашният гръцки премиер Алексис Ципрас и бившият външен министър на страната Никос Коцияс имаха куража прагматично да отхвърлят този селективен прочит на историята. Те се изправиха  срещу мощната армия от националистически настроени политици, висшисти, журналисти, духовници и други противници, "зазидали" Гърция в едно историческо минало, от което няма излизане. Подкрепян от Ципрас, Коцияс следваше мотото, че "историята е училище, а не затвор", и предложи балансиран план за решение, който носеше и някои рискове. Но той проработи, тъй като - в лицето на македонския премиер Зоран Заев и неговия външен министър Никола Димитров - Атина намери конструктивни партньори за това, двете страни да напуснат най-после този "исторически затвор".

Вероятно и занапред ще се говори понякога за спора за името, но оттук нататък дебатите ще се водят там, където им е мястото: в семинарите по история и на националистическите митинги. Вече няма цели народи да страдат от националистическите разправии на обсебени от миналото фанатици. Северна Македония скоро ще се присъедини към НАТО и ще върви по пътя на сближаване с ЕС, което не означава непременно пълноправно членство в общността.

Този пробив се дължи най-вече на Алексис Ципрас. Над две трети от гърците са против излизането от "зандана на миналото", но премиерът непоколебимо следваше най-важния си външнополитически план и успя да го наложи - въпреки съпротивата. На неговите предшественици тази смелост просто им липсваше.          

Михаел Мартенс, ФАЦ

Frankfurter Allgemeine Zeitung

www.faz.net

Всички права запазени

Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main