Коментар на Татяна Ваксберг:
Ако бях съдия, щях да "осъдя" Бойко Борисов да пътува до Лондон на 27 януари 2019 г., за да изгледа един филм. Ще го дават по обяд, а входът е безплатен. Филмът е само 30-минутен и премиерът дори ще успее да се върне в София още същата вечер. Но след като е научил кой е Бърдж Каниканян - главният герой в този документален разказ за изтреблението на хората с увреждания в нацистка Германия.
Между 1939 и 1945 година в Европа са унищожени около 300 000 души с увреждания. Премиерът със сигурност знае за тяхната съдба, така че пътуването до Лондон би му било “присъдено” със съвсем друга цел: да чуе своя съвременник Бърдж Каниканян - англичанин, роден със синдрома на Даун, посещавал един от онези дневни центрове за хора с увреждания, каквито българското законодателство не предвижда. Там му дошла идеята да заснеме филм за това, което Хитлер е направил с инвалидите. Ръководила го е следната мисъл: ако оставим без последици онези, които обиждат болните хора, бихме могли да стигнем пак до газовите камери.
Да снимаш със синдрома на Даун
Служителите от разнообразните държавни и неправителствени програми за помощ за инвалидите всячески му съдействали да намери финансиране, което се случило след цели четири години. Появил се и режисьор. Каниканян заминал с него за Германия и Полша, обиколил лагерите на смъртта и някъде там, пред един от тях, обяснил, гледайки в обектива, че това с газовото изтребление е само крайният резултат от едно много продължително бездействие на околните.
Филмът е прожектиран в Долната камара на парламента, след което имало разговор с близо 50-годишния Каниканян. Всичко това е организирано от институцията доброволно, разбира се. И разбира се, че членовете на парламента предварително са били наясно и с историята на Втората световна война, и с тезата на документалния филм, и със страданието на хората с увреждания. Научили са го още в училище, от учебници, с каквито България не разполага. Но са изгледали филма и провели разговора заради двойното послание: споделяме изводите и подкрепяме хората с увреждания.
През черния вход на историята
Да, става дума за Валери Симеонов. Вицепремиерът, който нарича ромските жени “улични кучки”, физически поваля възрастни жени на земята, защото го дразни, че “си знаят правата”, а сега вече смята, че децата с увреждания са или болни наужким, или са “деформирани” и “ненормални”, докато “кресливите” им майки нямат “грам майчинско чувство” и не се грижат за тях. И всичко това – на фона на едно правителство, което е готово да даде (малко) пари, колкото да се отърве от протестите, докато майките искат да получат законодателство, което да предвижда цял спектър от социални дейности, подпомагащи семействата им. Нещо, което да позволи и на техните деца да мечтаят да направят филм, да кажем. И да получават подкрепа за тази мечта не само от семейството, но и от обществото.
Ами няма да стане. Просто това не е обществото, което Валери Симеонов иска да построи. Така че в едно е прав: от него наистина не се иска извинение, а именно оставка. От Бойко Борисов пък се очаква нещо много по-непосилно – да разбере накъде отива страната, която той ръководи, докато е в съюз с националистите и докато мечтае да влезе в историята през входа, построен за добрите. Лошото е, че към оставането в историята водят и други входове.
Малко история
Изтреблението на инвалидите в нацистка Германия е предшествано от десетилетия нехуманни практики в няколко европейски и американски държави. Основният им елемент е стерилизацията на хора, болни от болести, смятани тогава за нелечими и наследствени. Германия се вписва в тази тенденция 4 месеца след като нацистите идват на власт през 1933 г., като подлага на стерилизация болните от различни форми на деменция, шизофрения и епилепсия. Хитлер иска смъртта им, а не просто уверението, че няма да имат деца. Но отстъпва, понеже разбира, че обществото няма да приеме радикалната “мярка”.
До началото на войната са стерилизирани 360 000 души. Периодът съвпада с въвеждането на нови термини: освен думата “евтаназия”, започва да се говори и за смъртта, която носи избавление, така нареченото “милосърдно убийство” - доколкото пресата и властите твърдят, че тежко болните трябва да бъдат избавени от мъките на живота. Насложени са вече години на пропаганда срещу болните, които превръщали в ад живота на техните близки, повреждали чистотата на арийската раса и изяждали огромни пари от държавния бюджет за безсмисленото си лечение. Болните са окарикатурявани като маймуни, противопоставяни са на здравите германски момчета и на русите им родители, които с труда си изхранвали родените като “изроди”, вместо да развиват собственото си благоденствие.
В края на пътя - газовите камери
В навечерието на войната е извършена нова стъпка – регистрират се всички деца с недъзи. Първоначално се убиват с инжекции само най-малките деца, страдащи от синдром на Даун и различни малформации, които са затворени в психиатрични клиники и други лечебни заведения. По-нататък възрастта на убиваните се покачва. Появява се нов термин: “човек, не заслужаващ да живее”. С нападението над Полша през 1939 година идва и формалното решение за изтреблението на болните, като убийствата вече се отнасят и до възрастните – тези, които се лекуват в болници и страдат от сифилис, парализа, енцефалит, деменция, тежки форми на инвалидност - списъкът на болестите се разширява.
В началото на 1940 за нуждите на по-многобройни убийства вече е въведен и газът – първо в един така наречен “център за евтаназия”, а после в още пет други. Междувременно са изминали десетки години от първоначалната нехуманна реч до въвеждането на първата стерилизация. И още седем години на държавно разпалвана омраза до въвеждането на газовите камери...
По темата вижте и нашето видео: