"На Скопие предстои дълъг път на самоанализ и метаморфоза"

Проф. Стоянович, мислите ли, че ескалирането на противоречията ни със Северна Македония може да доведе до конфликт от "югославски тип"?

Проф. Петър Стоянович: Не. Не виждам подобна връзка - нито историческа, нито причинно-следствена. Но понеже споменахте Югославия, този "венец на великосръбския шовинизъм", казано патетично - югославското духовно и философско наследство е основната пречка пред нормалното развитие на Северна Македония днес. И, за жалост, в Скопие не виждам лица, които да имат вътрешната убеденост да напуснат досегашната орбита, още по-малко да притежават куража да го направят. Отделно - никой няма да им разреши да го сторят. Поне на този етап.    

Сега да попитам за обратното - не мислите ли, че тези противоречия са надценени и по-скоро се използват за постигането на краткосрочни вътрешно-политически цели? И слабо интересуват хората, притиснати от актуалните си проблеми, особено пък младото поколение.

Проф. Петър Стоянович: Дълбочината на днешните противоречията между двете ни държави са подценени от трите посоки - София, Скопие и Брюксел. На Скопие предстои дълъг път на самоанализ и метаморфоза, който може да бъде успешен, ако стъпи на фактите и историческата истина. Труден, буквално самоубийствен ще е този катарзис и дано Бог им е на помощ. Голяма част от официална Европа не разбира този дълбок разлом. Вижда в него колониален спор, счита го за претенция на туземци и въздиша, че ѝ губят времето.

Тези противоречия са подценени и сред широки прослойки на българското общество. Нека не ни изненадва учудващо големият процент (мисля над 70%) от наши граждани, които еднозначно подкрепят твърдия курс на правителството. Това може да е исторически правилно, но е първосигнална реакция на много ниско ниво - учебникарско, популярно. На ниво уестърн. Повече от това средностатистическият ни съвременник не може да аргументира. За него важи принципът, че няма нужда да знаеш много, щом вярваш достатъчно силно. Нужно е ограмотяване за нюансите, различията, полуистините, които носи всяко обобщение.

За мое учудване при младите (имам опит с мои студенти) македонската тема просто се оказа извън актуалния дневен ред. Тя не ги интересува. Генералният проблем е, че младите днес от нищо не се вълнуват, с което гражданските ни притеснения станаха май повече от теченията в македонското освободително движение.

Трябваше ли исторически теми да се намесват в днешното ни политическото решение дали да подкрепим македонската евроинтеграция?

Проф. Петър Стоянович: При един процес като интеграционния е нужно решаването на висящи въпроси от всякакво естество. В това продължително изучаване и доказване личи и нивото, до което е стигнал кандидатът, показва къде и защо вероятно ще е нужно да изчака и задълбочи подготовката си.

Ако като българи приемем, че историята, езикът, развитието и демографията на българското етническо землище е второстепенна тема, то - питам се - коя въобще би била първостепенната? Да, финанси, икономика, благоденствие и т.н. - в старите държави-членки подобни теми са водещи, защото отдавна са изгладили фундаменталните въпроси помежду си. Лелея за мига, в който най-сетне и ние ще се отдадем само на благоденствие, след като решим въпросите със Скопие. Но преди това по-важна работа нямаме.

Ако Македония е територия на сблъсък между руско-сръбското и евроатлантическото влияние, не трябваше ли да подкрепим членството ѝ в ЕС без уговорки? Още повече, че македонизмът, който разпалва антибългарите настроения там, по същността си е сърбизъм.

Проф. Петър Стоянович: Без уговорки действат само кръшнали от задължения домакини като видят някой засукан поручик. В държавното управление това поведение се нарича нехайство и безотговорност.

България първа призна Македония в началото на 1992 година. Призна я без ясни исторически аргументи, а емоционално и с притеснение. Какво да се очаква от един "елит", съставен от средномащабни провинциалисти от една страна и довчерашни номенклатурчици от друга? Спомнете си аргументите на тогавашния държавен глава за бързото признаване: да не си помислел някой, че имаме претенции към Македония, да не кажел някой, че сме зависими от нечие мнение отвън. По-късно подарихме и танковете без условия.

Лидерите на Скопие пътека направиха до София, обучаваха се тук, що шампанско се изпи, що народ (подчертавам доброволно!) се кле в българския си корен и общото бъдеще… Част от тези хора и днес са в правителството на Северна Македония, представяте ли си? Е, видяхме за двайсет години какви плодове брахме от политиката на безусловна и емоционална капитулация.

И сега ме питате защо да не подкрепим Скопие отново и отново? Ето така, заради "най-романтичната част от българската история" ли?… Защото преди всичко България има свой национален интерес. Ние сме част от ЕС, вярно, доста по-формално, отколкото същински. Но това не значи да не покажем докъде може да стига едно пълно, на моменти патологично отклонение от истината и да не му се противопоставим аргументирано.

Дори да има необорими научни основания езикът, който говорят в Северна Македония, да бъде определян като български диалект, нямат ли право да извлекат от него книжовна норма, различна от нашата, и да го наричат свой език?

Проф. Петър Стоянович: Нека оставим науката на лингвистите. За мен днешният език в Северна Македония не е български, защото е променен нарочно, целенасочено, частично е сърбизиран, само и само да не прилича напълно на онова, което е бил до средата на 40-те години на 20 век: а именно български диалект.

До края на Втората световна война мнозинството от населението в онази територия е говорило български диалект. Това е историческата истина и не виждам защо Скопие го отрича, ако търси факти. Това е част от общата история, а не от споделената.

Има ли "международна историческа истина" или тя може да е резултат само от един или друг национален консенсус?

Проф. Петър Стоянович: Има, разбира се. Има и наложени истини, има и истини, които се възприемат за несалонни. Няма пощадени от това правило държави.

Колкото до двустранното съгласие, то е прекрасен инструмент, когато е осмислено и осъзнато като обща позиция. Но единственото, което важи за сговора между две държави, са делата, без тях всеки договор остава парче хартия.

И в този смисъл: не е ли повече от наивно да се очаква двустранна комисия по конфликтните точки в историята, като сформираната между България и Македония, да даде резултат?

Проф. Петър Стоянович: Комисията беше създадена като опит за някакъв напредък в задънената улица. Признавам немалката наивност на тази стъпка. Много се съмнявам във възможността за постигане на напредък, ако нещата останат на днешното положение. От македонска страна в комисията нарочно се изпращат фигуранти-лаици и лица, които нямат никаква компетентност да разгледат експертно въпросите. Скопие участва в двустранната комисия, за да спъва работата ѝ и да манкира.

Възможна ли е някаква справедлива подялба на историята между нас и македонците? Или ние нищо не сме готови да им признаем?

Проф. Петър Стоянович: Чакайте, ние не се намираме пред "подялбата на испанското наследство" от 18 век, нито това е въпрос от такава ключова значимост за европейската дипломация както стария Хабсбургски въпрос.

Ние няма как да разделим миналото, без да го убием и да се самоубием. Как да отделим от тялото една част и да очакваме тя да заработи с претенция да е цялостен организъм?

Историческата справедливост е във фактите: дайте да ги сложим на масата за пореден път. Нека фактите решават.

Наблюдатели са склонни да обвиняват Зоран Заев, че лицемерно е смекчил позицията си към България, само за да не пречим за момента на влизането им в ЕС. Какво повече обаче можем да искаме от македонските политици в тази ситуация, какви клетви за вярност трябва да ни дадат?

Проф. Петър Стоянович: Казвам честно, като прочетох онова интервю на премиера Заев, в което той се събуди "по-католик от папата", го взех за глупава шега. А после ме хвана срам, ей така, човешки. Какъв гьонсуратлък! Този човек сигурно има жена, деца, роднини, комшии - и ще има лице да им се появява с онази усмивка като румена кюстендилска ябълка и да продължава да им разправя всеки ден различни вицове.

Забелязахте ли, че след интервюто малцина проявиха човешко разбиране към падението на новопокръстения, а това е странно като се има предвид, че българинът има традиционна симпатия към жителите на Северна Македония. Вероятно защото сме се наслушали и нагледали на десетки като него високопоставени скопски политици. Без да се изисква от тях, те се биеха в гърдите като "вистински бугари", лягаха индианци и се будеха каубои, тази седмица бяха от "Левски", другата - само от ЦСКА. Да чакаме клетви от такива хора е наивност. Затова сега са наред договорите и ангажиментите. Когато узреят за тях, тогава.

Има ли европейска културна идентичност и тя в състояние ли е да преодолее противоречията и предразсъдъците, заложени в националната идентичност?

Проф. Петър Стоянович: Като студент имах възможност да разговарям с Андреас Кол от Австрийската народна партия; българското членство в ЕС тогава беше откъм тъмната страна на Луната. Та на въпроса какъв се чувства, Кол отговори, че първо е южен тиролец, после виенчанин, след това австриец и накрая европеец.

Питате ме за културна идентичност, ами нека първо питам има ли въобще европейска идентичност? Върху какво е стъпила? Това можеше да е общото християнско наследство, моралът и ценностите му. Уви, европейският конвент не можа да бъде убеден в тази посока, дори под диригентството на Жескар д'Естен. Остава да се обединим около намаленията в "Лидъл", още повече, че по тях няма различия нито в София, нито в Скопие.

Тъжно бъдеще виждам за един континент и една общност, отказващи да воюват с безбожието и склонни да приемат неистината по целесъобразност. От игнорантността на големите към малките няма да се роди нищо друго, освен съмнение в ценностите, което неминуемо ще завърши с криза. Кога, каква, чия? Знам ли?! Аз съм периферен на империята човек и не мога да знам повече, отколкото изселения в Скития Овидий. Чувам, че западният вятър навява спокоен шепот, че всичко ще е добре. Но искам да знам за кого.

В тона Ви звучи евроскептицизъм, но ЕС не е ли единственият шанс за решаване на проблемите ни, включително и със Северна Македония?

Проф. Петър Стоянович: Разбира се, за Бога! Ако има нещо положително и направо спасително, което се е случило на България и околните през последните петдесет години, това са членството в ЕС и НАТО. Като убеден европеец моля за извинение, че не съм еуфоричен и пригласящ. Правихме го достатъчно дълго в други съюзи.

Заради фатална неспособност за умереност и преценка преживяхме две световни войни, надявам се поне от тях да сме се поучили. Боя се, че прибързаността и силовата асистенция при решаването на спора между София и Скопие със сигурност ще заложат началото на следваща криза. Именно от познанието на Стара Европа очаквам повече разбиране и адаптивност към всички части на континента.