"По-скоро ще умра, но няма да напусна моя Крим"

"Вече няма от какво да се притеснявам, след като вече си имам закрилник в лицето на главния мюфтия на Крим”, радва се Зера Емир-Зуин. А той наистина ѝ е необходим - повече от всякога.

Само допреди година Емир-Зуин била най-известната телевизионна журналистка на полуострова. Била се прочула с това, че има остър език и се ангажира със справедливи каузи. И хората редовно се обръщали към нея, молели я за помощ – също и кримски татари, като самата нея. А тя помагала със своите предавания.

След това обаче телевизионният канал ATR, за който тя работила, бил забранен и Зера загубила работата си. Също като стотици други кримски татари, изведнъж тя се оказала нежелана – и то в собствената си родина, станала за една нощ руска територия. След цяла година, прекарани в отчаяние и безработица, „благодарение на Аллах” щастието ѝ се усмихнало и тя станала говорителка на Върховната служба, отговаряща за мюсюлманската религия. Така религиозният глава на кримските татари, главният мюфтия Емирали Аблаев, се превърнал в неин личен закрилник.

Пред джамията Бор-Чокрах иначе много самоуверената жена се преобразява напълно: „Само дотук може. Жените нямат право да влизат в тази част на храма”, прошепва тя. Зера остава пред входа на малката дървена джамия в покрайнините на Симферопол, в която стотина мъже се молят и почитат паметта на жертвите на съветската депортация отпреди 72 години.

Прогонването на кримските татари

През май 1944 съветският диктатор Сталин дава разпореждане за изселване на кримските татари в Узбекистан. Мярката срещу тях е заради съмнения, че кримските татари биха могли да се бият на страната Хитлерова Германия срещу СССР. Акцията не е просто акт на насилие срещу една народностна група – тя е атака срещу достойнството на кримските татари и правото им да имат своя родина.

Бременни жени, деца, възрастни и болни хора тогава са натоварени в конски вагони и депортирани в Узбекистан. По онова време повечето мъже от татарски произход били на фронта, сражавайки се срещу нацистите. Което още повече подчертава абсурдността на съветските обвинения. Няколкоседмичното пътуване към Централна Азия било крайно мъчително за депортираните, много от които умирали още по пътя. Повечето от изселените татари така и не виели никога повече родината си.

В един от въпросните конски вагони се намирала и петгодишната тогава Морадие. Баща ѝ, също както и повечето останали кримски татари, по онова време бил на фронта. Но и това не я спасило от депортация. Цялото семейство на Морадие било принудено да напусне дома си и да замине за Узбекистан. 77-годишната днес Морадие разказва:

„Отношението срещу нас, кримските татари, винаги е било лошо. А ето че сега дойдоха и тия руснаци, за да ни притесняват отново. Не искам да се случват повече такива неща. Готова съм по-скоро да умра, отколкото да напусна моя Крим”.

Под „тия руснаци” тя разбира „зелените човечета”, както наричаха руските войници, превзели почти без съпротива украинските военни бази на полуостров Крим. Това стана непосредствено след т.нар. „референдум” за присъединяването на Крим към Русия.

След това руските власти засилили натиска срещу римските татари. Традиционното шествие в памет на депортираните от режима на Сталин било забранено, много представители на татарската общност, занимаващи се с политика, били принудени да се преселят в Украйна, а самата Емир на няколко пъти била викана на разпит при прокурора, където давала обяснения за някои нейни критични материали.

Претърсват къщи, хора изчезват

„Никой не ни мрази за това, че сме кримски татари. И изобщо Крим е уникален с това, че на полуострова близо 140 различни националности открай време живеят в мир и разбирателство помежду си”, казва Емир и добавя, че цялата татарска общност сега е поставена под общо подозрение. Много къщи се претърсват без повод, хора изчезват.

Емир обаче няма никакво намерение да се преселва в Украйна - по примера на другите 20 000 кримски татари, които напуснаха полуострова след анексирането му от Русия. „Няма да си тръгна, защото Крим си е наш”, казва тя и добавя: "Няма нито една руска народна песен, която да е посветена на Крим. С него обаче са свързани нашата гордост и нашата болка, нашето минало и бъдеще”, казва Емир-Зуин.