Наслада от смъртта?

По повод новата му книга „Свръх-мюсюлманинът” с проф. Фетхи Бенслама, родом от Тунис, разговаря Елизабет фон Таден. Интервюто излезе в литературната притурка на седмичника „Ди Цайт”. Тук го поместваме с големи съкращения.

В началото професор Бенслама разказва как в неговия кабинет често идвали млади мюсюлмани, които имат проблеми с идентичността, самочувствието и с психиката си:

„На базата на клиничния опит психоанализата може да стигне до изводи за радикализацията на младежи, които са готови да убиват себе си и други хора в така наречения „джихад”. Потенциалните джихадисти произлизат от най-различни социални прослойки, изповядват различни варианти на исляма и имат различни биографии. Най-плашещ обаче е фактът, че това са много млади хора - над две трети от радикализираните са на възраст между 15 и 25 години. Тоест, това са хора, които изживяват типичните вътрешни конфликти на подрастващия. Около 40% имат психически отклонения. (…)

Тези младежи се радикализират, за да се отърват от душевното страдание и да облекчат симптомите му. Други хора пият алкохол или взимат наркотици, за да се справят със страданието си. Ислямизмът изпълнява сходна функция: неговите идеали помагат на тези хора да преодолеят усещането за собствената си нищожност: събрани заедно, те формират нещо като общо тяло, вътре в което индивидуалното им страдание се разсейва и изчезва. Ислямизмът играе ролята на анти-политическа утопия, в която отделният индивид може да бъде много силен, когато се идентифицира с целта на идеалната религиозна общност, която пък е антитеза на съвременната светска държава, където живеят тези младежи.”

Търсят нова идентичност

Част от тези терзания на пубертета сигурно са общи за всички култури, коментира журналистиката. Но при ислямистката радикализация навярно има и специфики?

Бенслама: "Всеки младеж, независимо от коя култура произхожда, в един момент загърбва идеалите на своето детство и започва да търси нови идеали за живота си като възрастен. С тяхна помощ той се опитва да си сглоби нова идентичност. В много мюсюлмански семейства, които не са пуснали почти никакви социални и културни корени в западните държави, това е мъчителен процес. Връзките с традициите на исляма са прекъснати, а перспектива за бъдещето не се вижда. Наследствените идеали са крехки, изпразнени от съдържание и недостижими."

Фон Таден: С това Вие всъщност описвате „Болестта на исляма”, както философът Абделуахаб Медеб нарича разочарованието на мюсюлманите, че са изгубили историческото си величие.

Бенслама: "Тук става дума не само за личния проблем на отделни субекти, но и за обективната истина за целия мюсюлмански свят, която е свързана с три исторически събития. С разпадането на Османската империя през 1924 година ислямът изгуби политическото могъщество, което притежаваше в международния хор на държавите. Малко преди това, през 1923 година, египетската феминистка и дъщеря на известен политик - Худа Шаарави - захвърли фереджето, а това беше акт на освобождаване, който се запечата дълбоко в колективната памет не само на жените. Не случайно няколко години по-късно, през 1928 година, беше основана и първата ислямистка организация – „Мюсюлманското братство”. След тези три цезури целият ислямски свят всекидневно се пита какво означава това да си мюсюлманин, да си мъж или жена. Тези въпроси наистина все още са исторически отворени."

Дали на фона на тази несигурност тъкмо ислямизмът не предлага на младежите ясна идентификация? На този въпрос професор Бенслама отговаря така:

„Да, те могат чрез насилие да спасят не само своята идеална общност, но дори целия свят! Ислямизмът дори им предлага една извънредна наслада: да изпитват огромно превъзходство, съзнавайки че могат произволно да избиват други хора. Само неколцина извършители са в състояние да държат цели държави и техните граждани в състояние на прекъснат страх и тревога: ето, това се нарича истинско могъщество, след всички тези горчиви поражения!”

Така се освобождават от вината

Думите копнеж, сладострастие и наслада непрекъснато се появяват в книгите на Фетхи Бенслама, констатира Елизабет фон Таден и поставя на психоаналитика логичния въпрос за разликата между копнежа да убиеш себе си и други хора, тоест – да унищожиш телата, от една страна, и сексуалното сладострастие, от друга?

Бенслама: "Насладата от това да унищожиш човешки живот чрез насилие е нещо различно от сладострастието. Сладострастието ни освобождава от напрежения. А насладата от жестокостта и причинената болка е ексцес, който възниква от усещането, че истинският живот е възможен само в смъртта, като чиста наслада."

Фон Таден: Тоест, греховното тяло - този дефектен хуманен продукт - изчезва, а заедно с него изчезва и вината, така ли?

Бенслама: "Да, насладата от това да убиваш в името на религията означава и едновременно освобождаване от вина. В радикалния религиозен дискурс вината и жертвата са неотделими една от друга. Но нека не забравяме, че този път избират само нищожен брой млади хора. Почти всички други живеят и търпят вътрешните си напрежения. В политическия контекст сексуалността също играе важна роля, за която рядко става дума. В традиционния, 90% селски свят на мюсюлманите, който съществуваше допреди около 30 години, сексуалният живот беше ясно нормиран и уреден. Момичетата се омъжваха на около 15-годишна възраст, момчетата – на 18. В рамките само на едно поколение всичко това се промени радикално. Днешните мюсюлмански младежи вече не могат да водят онзи сексуален живот, който са водили бащите и дядовците им. Западната модерност удължи годините на подрастване чрез училището и професионалното образование. За много младежи това обаче означава и дълго чакане. Чудно ли е тогава, че сред мюсюлманите порнографията се радва на такъв голям интерес?"

Фон Таден: Лайтмотив във Вашите книги е разбуленото, социално видимото женско тяло. То е, тъй да се каже, въплъщение на модерността. Вие пишете, че за ислямистите тази женственост е истински ужас, защото за тях жената е мислима единствено като десексуализирана майка. В една от книгите си разказвате за фатвата, произнесена през 2007 година от двама имами: за да се премахне всякаква сексуалност в общуването по месторабота, те предлагат жените по пет пъти на ден да кърмят колегите си мъже…

Бенслама: "Точно тази фатва показва, че това мислене е в задънена улица. Сравнението ми може да е неподходящо, но когато изстискаш пастата за зъби от тубата, вече няма как да я върнеш обратно. По същия начин съществуват и необратими социални факти – сред тях е свободата на жената да разполага със собственото си тяло и собствената си сексуалност."

Така си набавят идентичност

По-нататък в интервюто Елизабет фон Таден прехвърля разговора към така наречения „свръх-мюсюлманин” от едноименната книга на професора. Главни врагове на този „свръх-мюсюлманин” са не само Западът заедно с женското тяло, но и обикновеният мюсюлманин.

Бенслама: „В разговорите с младежите, които посещават моя кабинет, ми направи впечатление, че те особено страдат от едно: че не са достатъчно добри мюсюлмани. Болката от това, че ислямът вече не разполага с могъщи империи, се трансформира в някаква свръх идентификация с отслабената религия. Поривът е да възникне някаква нова, ултра религиозна сила, която ще възроди някогашното могъщество, но изисква срещу това страстна саможертва. И само чрез нея можеш да се освободиш от вината, че не си достатъчно добър мюсюлманин. Идеалът на свръх мюсюлманина влиза в опасна реакция с крехкото самочувствие на подрастващия: превръщайки се в джихадисти, младежите чрез убиване си набавят ясна идентичност. (…) Младите жени, които се включват в джихада, също искат да се самопожертват, но по друг начин: те желаят да раждат деца за джихада и за утопията на една бъдеща, идеална общност. Поради това искат да си намерят мъж, готов за героична смърт. Рицар. Тази нагласа е омесена с различни романтични подправки като копнеж, любов и смърт.”

Към края на разговора Фатхи Бенслама дава обяснение и на факта, че демографският взрив, който косвено тласка някои младежи към тъй наречения „джихад”, не е засегнал толкова тежко неговата родина Тунис:

„През 1960-те години Сирия и Тунис бяха горе-долу равни по население – около 5 милиона. Днес обаче сирийците са два пъти повече. Причината е проста: през 1960-те години президентът Хабиб Бургиба навреме осъзна проблема и разреши на всички жени практически безплатен достъп до противозачатъчни хапчета. Освен това той разреши абортите. Включително и поради това със своите 11 милиона граждани днес Тунис сякаш има повече шансове за бъдещето, отколкото други страни.”