Мюсюлманите и каскадата от грешки на Запада

Един обширен анализ от Бернд Улрих в германския седмичник „Ди Цайт” предизвика бурни дискусии в Германия. Тук предлагаме откъси от него:

„За разлика от Запада, „Ислямска държава” има план: иска да провокира европейците, американците, а напоследък и Русия към колкото е възможно по-масивни ответни удари; иска да ги въвлече колкото е възможно по-надълбоко в хаоса. „Ислямска държава” направо мечтае да я нападнат от въздуха, защото добре знае какви огромни допълнителни щети ще има. За нея допълнителните щети се превръщат в допълнителни ползи. Бомбите убиват терористи - и създават нови. (…)

Малко след атентатите в Париж на срещата на Г-20 в Анталия Западът седна на една маса с ислямисткия режим от Саудитска Арабия, за да обсъжда съвместни мерки срещу ислямисткия терор. Разбира се, подобен ексцентричен опит може да се направи: да се бориш срещу ислямистите с помощта на ислямисти. Но такива опити се правят вече от десетилетия. В резултат от тях първо се появи Ал Кайда начело със саудитеца Осама бин Ладен. А после се роди „Ислямска държава”, която отчасти също се финансира от Саудитска Арабия. Колко пъти още ще се пробва рецептата „клин клин избива”? Четиринайсет години борба срещу терора - и какво постигнахме? Повече война, повече хаос, повече терор. Дали вече не е време сериозно да преосмислим както западните стратегии в Близкия и Среден Изток, така и цялото си отношение към ислямския свят? И да си зададем изключително тревожния въпрос: защо толкова много мюсюлмани се чувстват унизени и уязвени от Запада и защо в резултат от това тероризмът разполага с почти неизчерпаем резервоар от хора?”

Авторът предлага една централна теза: очевидно е нужен чисто нов подход към мюсюлманите. И търси аргументите си в историята:

Грешките на Запада в ислямския свят

„Грешките на британците, французите и американците в региона никога не са били наказвани. Напротив, те винаги са били замазвани с помощта на още по-големи грешки, на още по-масивни интервенции. Например в Афганистан. В средата на 1980-те години американците въоръжиха муджахедините, за да се борят срещу съветската окупация. После Съветската империя се разпадна и муджахедините бяха оставени на самотек. Тогава въоръжените до зъби муджахедини наложиха едно гангстерско господство без никаква политическа или религиозна легитимация. Постепенно талибаните завладяха по-голямата част от Афганистан и осигуриха гостоприемство за Ал Кайда, която пък организира атаката срещу Световния търговски център в Ню Йорк. А Западът отговори с масирана съюзническа интервенция. Западни войници все още са стационирани в Афганистан, но възходът на талибаните продължава. Ефект - нулев.”

Особено скандално е натвореното от Запада в Иран, пише Улрих и припомня каскадата от неправилни, дори престъпни решения, засягащи не само Иран, но и съседен Ирак:

„През август 1953 година американските и британските тайни служби събориха демократично ориентираното правителство на премиера Мосадех. Причината: той искаше иранците да получават по-голям дял от печалбите от петролните полета. В интерес на западните петролни компании, чрез преврат на власт дойде Мохамед Реза Пахлави. Обявиха го за шахиншах (Цар на царете), но той си беше просто един светски диктатор, който буквално стъпка с ботуш религиозните чувства на своите сънародници и облече Иран в западни одежди - без демокрацията и човешките права, но затова пък с изтезания и всесилни тайни служби. Съвсем закономерно неговото агресивно господство приключи през 1979 година с една ислямска революция, оглавена от Аятолах Хомейни. За да подкопаят влиянието на Хомейни, САЩ подкрепиха Саддам Хюсеин във войната срещу Иран. В тази чудовищна позиционна война Иран изгуби около 800 000 мъже и младежи - ужасяващ кръвен данък, който само стабилизира аятоласите и превърна Иран в смъртен враг на САЩ.

Когато по-късно САЩ на два пъти навлязоха в Ирак, за да озаптят някогашното си приятелче Саддам и после да го свалят от власт, това на свой ред укрепи позициите на Иран. В резултат обаче една друга ислямистка - но сунитска - държава, Саудитска Арабия, се усети под заплаха и мина в контранастъпление. Ислямистите от Рияд и до днес използват сътрудничеството си със Запада като индулгенция за масивния износ на ислямистката си идеология в целия регион. Така именно Западът разпали религиозния конфликт между сунити и шиити, зареди го с оръжие и пари и му помогна да обхване като пожар целия регион. А „Ислямска държава” е само един от многобройните странични ефекти на политиката на Запада.”

Поуката, дестилирана от милиони литри кръв

Според Бернд Улрих, част от бедата се състои в това, че САЩ не са в състояние коренно да преосмислят и разкритикуват досегашната си политика в Средния Изток, а европейските им партньори или мислят по същия начин (Великобритания), или пък са прекалено хрисими (Германия), за да встъпят в истински дебат. По-нататък авторът пише:

„Ето как грешките не само не се поправят, но дори се повдигат на квадрат. Западната „реална политика” в Средния Изток функционира на принципа: само ескалацията помага. Тази „реална политика” разполага с толкова гигантски средства, че може да си позволи изобщо да не се интересува от реалността. Вместо това тя по всяко време е в състояние да открие огън, да свали едни управници и да купи други, а накрая просто да обърне гръб и да си тръгне. Колкото и да е парадоксално, тази „реална политика” се захранва не от близостта си до реалността, а от разминаването си със своите собствени ценности и правила. Сбърканата философия гласи: колкото по-далеч от идеалите, толкова по-близо до реалността. Тази философия произтича от мъжкарската нагласа, която винаги излъчва едно и също съобщение, когато нещата станат напечени: „Жените и децата да не гледат, сега идват супер яките типове, които ще оправят нещата”. Това мислене е шаманско. А типовете никога не оправят нищо.”

Според Бернд Улрих, онова, което условно наричаме „Запад”, от 100 години насам изневерява на собствените си ценности, защото вярва, че „реалната политика” е практически по-полезна в Близкия и Среден Изток. А когато обръщаш гръб на собствените си ценности и в същото време хронично не се интересуваш от неволите и потребностите на засегнатите араби и персийци, ти неизбежно губиш усещане за действителност и целесъобразност, твърди авторът. И припомня нещо много важно: нашите ценности и идеали са могъщо оръжие, защото не са измислени на маса в кръчмата, а са продукт на столетни борби, на философска мисъл, на опити и провали, те са поуката, която сме дестилирали от милионите литри безсмислено пролята кръв. По-нататък в обширния си анализ авторът между другото пише:

„Ако за момент оставим настрана всички морални въпроси, ще стигнем до извода, че „реалната политика” на Запада изчерпа ресурсите си. Тя вече е изпробвала всички налични инструменти във всевъзможните им комбинации, при това в почти всички държави от Средния и Близък Изток: операции на тайните служби, дронове, интервенции, марионетни войни, корупция, оръжейни доставки, бомбардировки, санкции, стабилизиране или сваляне на диктатори. (…) Какво да правим оттук насетне? Ние много обичаме опростената версия на историята на Средния Изток: на тези проклети араби с безумната им религия просто не може да се помогне.”

Западът обаче очевидно има нужда от съвсем други обяснения - той може би трябва просто да приеме, че мюсюлманите са хора като теб и мен, пише по-нататък Улрих. И предлага своята визия за рестарт на отношенията:

Нашата отрова

„Да, вярно е, че ислямът може да бъде зареден с много омраза - както всяка друга религия и дори може би повече от останалите религии. Но дали ще бъде зареден дотолкова, че да се превърне в ислямизъм и тероризъм, това вече зависи от обстоятелствата, а в някакъв смисъл и от нас самите. Да, вярно е, че конфликтът между сунити и шиити открай време е зареден с войнствен потенциал, но нека не забравяме, че в дълги исторически периоди двете разклонения на исляма са живели в мирно добросъседство. Да, вярно е, че в Арабия е имало племенни войни още преди Западът да тегли през пясъка своите произволни гранични линии. Тоест, изобщо не е сигурно, че ако Западът внезапно започне да върши правилните неща, в Средния Изток всичко ще потръгне по мед и масло. С други думи, нека не спорим кой е по-крив за отчайващото положение - Западът или самите мюсюлмани. Този спор просто е безплоден.

Сигурни са две неща. Първо: много по-лесно можем да променим собствената си нагласа, отколкото нагласата на другите. И второ: след като в Арабия и в Персия отровата е предостатъчно, нима ние ще помогнем, ако допълнително инжектираме там и от нашата отрова? А ние точно това правим през последните 100, 50, 20, през последните две години. (…)

Досега Западът никога не се е интересувал от достойнството и човечността на мюсюлманите. Те в най-добрия случай са били за него някакви периферни сюжети. През историческата 2015 година това положение се промени. Защото милионите бежанци ни изправиха пред алтернативата: или да помогнем по съвършено нов начин за подобряване на живота в техните страни, или те ще дойдат и ще останат тук. Голямото преразпределяне започна, течението между европейци и араби смени посоката си. Разбираемо е, че мнозина в Европа изпитват страх и мечтаят за идиличното минало, когато се бяхме затворили, когато ние бяхме „тук горе”, а те бяха „там долу”. Но тези времена никога няма да се върнат. Тоест, трябва да използваме единствения си шанс и да постигнем помирение между мюсюлманите и Запада. Днес за пръв път араби установяват, че християни се държат с тях по-добре, отколкото техните собствени събратя. Тъкмо това е политическата сърцевина на гостоприемството към бежанците: образът, който са си създали за нас в онзи регион, може значително да се промени в резултат от днешното ни отношение към пристигащите. Задачата е сложна и иска много време, но шансът е уникален, посочва Бернд Улрих и припомня, че Берлинската стена падна включително и поради това, че годишно 6 милиона източногерманци посещаваха Западна Германия и с очите си виждаха колко по-добър е животът там. Същото може да се случи и благодарение на милионите араби, които днес пристигат в Европа: техните впечатления и разкази биха могли да ускорят промените в собствените им страни.”

В края на обширната си статия авторът пише:

„А всъщност дали французите, германците, британците, италианците и американците някога изобщо са се извинили на хората в Северна Африка? За колониализма? За расизма? Не? А защо не?

Време е да започнем наново

Едно извинение ще притъпи тътена срещу нас, който открай време се надига (но и се отглежда нарочно) сред арабите. От този гняв умело се възползват тамошните властници, които, между другото, често пъти сами имат крайно расистко отношение към собствените си народи. Но арогантността на Запада се превръща в спойка между властници и подвластни. Арабската култура на самооправдаването непрестанно черпи ресурси и от факта, че инвазиите на Запада винаги са колкото масирани, толкова и нефокусирани. Ако Западът изтегли от региона своите отрови, тогава онези системи, които непрекъснато пораждат терор и преселения, рано или късно сами ще се срутят. За да се преборим срещу ислямисткия терор, трябва да се помирим с мюсюлманите. Време е за нова, истинска „реална политика”. (…)

Да, и занапред ще трябва да говорим с египетския диктатор с еполетите, както и с ислямистите от Рияд и Техеран. Но занапред тонът трябва да бъде хладен и уравновесен. Не може с едни ислямисти да се държиш като с дяволски изчадия (Иран), а другите да прегръщаш като братя (саудитците). Задължително е драстично да бъдат съкратени и оръжейните доставки. Защото в региона почти няма режими, които да са доброкачествени или приятелски настроени.

В същото време дори ако си изработи нова стратегия, Западът не бива да бъде лековерен. Пред лицето на терора европейците се нуждаят от силна държава, въоръжените сили трябва да бъдат по-ефикасни - и ще станат навярно по-скъпи. Но ако новата „реална политика” наистина се върне към нашите изконни ценности, тогава ще трябва да се пазим и от Владимир Путин, който непрекъснато се опитва да вкара Запада в капана на една брутална борба за надмощие.

И най-вече - нужен ни е положителен дневен ред. Помощите за развитие да влязат в нова фаза, да се отпускат по различен начин и по възможност под равнището на управляващите клики. А защо не и „План Маршал” за региона, заедно с отваряне на европейските пазари?

Краят на старата "реална политика" ще събуди какви ли не нови идеи във въображението ни, а с това ще бъде отворена и нова страница в историята на отношенията между Запада и Изтока. И ние ще можем да кажем, че сме били съвременници.”