Може би през 2019: изтича ли им времето на популистите?

Едно от най-хубавите неща по време на Коледно-новогодишните празници е политическата тишина. Дори бомбичките и фойерверките не могат да вгорчат тази наслада. Управляващи и опозиция се изпокриват някъде за десетина дни и ни оставят на мира. Е, този път имаше кратко прекъсване посредата: покрай едно решение на кабинета за финансиране на спортно съоръжение премиерът Бойко Борисов изрече следното: „Всички обичат да се снимат, а когато трябва да се построи зала и да се върши работа, мераклиите са малко“.

Но това е нищо на фона на целогодишната канонада от празни приказки, измислици и лъжи, на която е подложено населението с цел омайване, заблуда и отвличане на вниманието. Празниците обаче отминаха и, както се пееше в една песен, „от утре (пак) започват дълги тягостни дни“.

Популизмът е на мода

Такава е, общо взето, модата и по света. Миналия месец международно изследване показа, че през последните 20 години подкрепата за популистки партии в Европа е нараснала повече от три пъти (от 7 до над 25%), благодарение на което те са влезли в правителствата на 11 държави. Броят на хората, управлявани от правителство с поне един популист, се е увеличил от 12,5 милиона на 170 милиона. Изследването отчита още, че популизмът е пъстро явление – от крайно ляво до крайно дясно, и че когато е в управлението това често води до подкопаване на демокрацията, медиите, съдебната система, правата.

Популизмът има много определения, най-разпространеното сред които е даването на неизпълними обещания. То обаче далеч не изчерпва присъщите му черти и проявления. Например противопоставянето на „елит“ и „народ“; говоренето на онова, което „народът“ иска да чуе; раздухването на измислени проблеми и фалшиви страхове; даването на лесни отговори на сложни въпроси; разпадът на причинно-следствените връзки и на връзката с реалните факти.

Най-голямата заплаха за популизма е онова, което най-много му се иска – властта. Защото тогава безсилието и безсмислието му бързо лъсват. Силата му е докато е в опозиция. И в това, че е зарáзен – усещайки, че губят наддаването, останалите започват малко или повече да правят същото.

Българската специфика

Последното се вижда много ясно в България. В изследването е спомената царската изборна победа през 2001 г. - най-високият резултат, постиган от популистка партия в разглежданите европейски страни. След известен спад, от 2009-а започва нов възход, след което намаление не се наблюдава.

Всъщност, изследването не казва цялата истина. А тя е, че всички партии в настоящия български парламент, независимо от претенциите си, в една или друга степен (по-скоро голяма, отколкото малка) са завладяни от това явление. Разбира се, не искам да кажа, че в някои партии няма по някой и друг политик, който да не се отклонява понякога от този модел на поведение. Има и такива, които от време на време се изкушават от истината. Или поне им личи, че изпитват неудобство, докато послъгват. Но те са изключения.

И отдясно, и отляво

Най-голямата сред управляващите партии започна като откровено популистка („Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“). Идването ѝ на власт навремето обаче съвпадна със световната икономическа криза, което я принуди (поне отчасти) да се съобразява с реалността и да се придържа към известен прагматизъм в управлението. Благодарение на това поне бе поддържана фискална и финансова стабилност. Остана ѝ обаче желанието да се харесва на всички. Затова променя мнението си при всеки протест (стига да не става дума за съдебната система и корупцията), а реформите ѝ са половинчати или спрени. Полуистини и откровени лъжи пък често прикриват действителните мотиви и интереси. Като твърдението на премиера, че ЕК искала приватизация на българската газопреносна мрежа, но той я бил спасил. Всъщност, през цялото време е спасявал „Газпром“ от конкуренцията, а българите – от възможността да избират доставчик.

Формално опозиционната днес социалистическа партия пък, още преди да успее да се отърси от миналото си и да се впише органично в европейския левоцентристки контекст, се втурна в обратната посока. И сега се опитва да прегърна едновременно икономическите бълнувания на крайнолевия и национал-консервативните глупости на крайнодесния и антиевропейски популизъм. Като не изпуска и изконната си привързаност по руска линия.

Тук спокойно можем да прескочим ДПС, което притежава повече характеристики на фирма или бизнес асоциация, отколкото на политическа партия. И да преминем към останалите, които и по генезиса си, и по политическата си практика се вписват най-цялостно в популистката мода. Те си бяха много добре в опозиция, но властта им се отрази зле. В редки случаи някои от тях опитаха да защитят някакви що годе смислени каузи, но се провалиха. Иначе тихомълком се отказаха от почти всичките си обещания (и слава богу), макар че от време на време опитваха да поддържат образа си с някоя и друга безсмислена битка. Но не успяха, защото най-големите партии им иззеха ролята и ги надвикаха (за „джендърите“ или вечно задаващата се „бежанска вълна“, например). Същевременно те се включиха успешно в пробутването на лобистки закони, инсталирането на подставени лица във властта и превземането на държавата от частни интереси. Най-ярък обаче ще остане споменът за неспирните каруцарски разправии помежду им. Като резултат, ако има някаква добра новина от миналата година, тя е, че с влизането си във властта въпросните партии се самоизобличиха и си „отрязаха клона“.

Може би през 2019?

Това, разбира се, е малка радост и като цяло ситуацията хич не е оптимистична – мераклиите да заемат това място са неизброими. А и се задават нови избори, тъй че голямо надвикване ни чака. Но пък нещата зависят и от всички нас, защото предлагането ще се засилва, докато има голямо търсене.

Затова да си пожелаем през новата година по-малко хора да се хващат на празните приказки, измислиците и лъжите им. И повече хора да си дадат сметка, че фалшивите обяснения на света и фалшивите обещания не водят доникъде.

Да, популизмът още е на мода. Но все някога тази мода ще започне да отминава. Може би през 2019-а?