Крале, принцове, принцеси: как са се женили през вековете

Професор Леонхард Хоровски, автор на бестселър за историята на династическите бракове, припомни на страниците на германския седмичник „Ди Цайт" някои от най-любопитните факти. Ето резюме:

В Римската империя династическите бракове, каквито ги познаваме от по-сетнешната история, не играят почти никаква роля. Рим няма равни по сила съседи, с които императорите си струва да се сродяват. А и самите императорски династии са твърде бързопреходни. Повечето римски императори се добират до властта със сила и обикновено вече са женени. И все пак: първият династичен брак в европейската история е сключен през 414 година между Гала Плацидия, дъщеря на римския император Теодосий Първи, и краля на вестготите Атаулф.

Брачната политика на монархиите през Средновековието стъпва върху две опорни точки: властта и вярата. Кралете от ранното Средновековие официално са християни, но всъщност практикуват полигамия и във всеки един момент могат да прогонят съпругата си. Извънбрачните деца се третират като равноправни и дори могат да се възкачат на трона. По-късно обаче се налагат много по-строги правила. Не че коронованите особи се отказват от извънбрачните връзки, но някъде след 900-та година вече се налага принципът, че единствено децата от законен брак могат да наследяват трона.

Тъкмо в резултат от тази тенденция европейските кралски семейства през следващите векове се запазват в някакви разумни граници, докато при полигамните властелини на китайците, индийците, персийците, а до днес и на саудитците възникват семейни кланове с хиляди членове. Да не говорим за модела на османците, където робини раждат на султаните стотици деца, а при смяна на трона всички те (с изключение на един престолонаследник) биват или избивани, или пък заточвани за безбрачен живот.

Като шахматни фигури

Новите правила благоприятстват практиката на династическите бракове, защото всички участници вече могат да разчитат на твърди уговорки. Бащата на булката има сигурността, че единствено тя ще бъде кралица и майка на престолонаследника, а женихът на кралската дъщеря-престолонаследничка вече не се бои от конкуренти. Свеждането на династиите до обозрим брой членове улеснява и избистрилата се с времето практика, според която престолонаследник става първородният син. А това пък допълнително стабилизира монархиите. Сродяването между короните се превръща във всеобща практика през Средновековието и така възниква нещо като широка общност на короновани особи от цяла Европа. Само за пример: великият княз на Киев Ярослав (978-1054) е женен за шведската кралска дъщеря Ингегерд, а дъщерите им се омъжват за кралете на Унгария, Норвегия и Франция.

Има обаче един фактор, който непрекъснато поставя препятствия пред династическите бракове. В голяма част от Европа вече е възникнала могъща аристокрация, чиято власт понякога е съизмерима с кралската. Ето защо властелините в някои нестабилни монархии понякога предпочитат да се задомят с дъщери на феодали. Така например по време на „Войната на розите" в Англия дъщерята на лорд Уоруик лейди Ан не може да се отърве от кандидати. През 1470 година първо я омъжват за Уелския принц, а две години след това за по-сетнешния Ричард Трети - независимо от факта, че неговите хора току-що са убили както баща ѝ, така и първия ѝ съпруг. Което само показва, че в династичната политика е нещо съвсем обичайно децата безмилостно да се използват като шахматни фигури.

От 15-ти век нататък в системата на династическите бракове настъпват огромни промени, които са в синхрон с другите модерни нововъведения: барута, книгопечатането, държавната бюрокрация. Стъпка по стъпка кралете изземат властта, а оттам - и имотите на големите феодали. Аристократите, които доскоро са били почти равноправни с кралете, се превръщат в поданици, с които дворът не желае да влиза в семейни връзки.

Важно изключение е Свещената римска империя на германския народ, където не императорът, а феодалите успяват да изградят модерни държави и армии. В останалите кралства властва по една династия, докато тук на власт са цели 20 кралски семейства, които са на равна нога с останалите европейски династии. Ето защо с течение на времето вероятността европейски престолонаследник или европейска престолонаследничка да сключи брак с представител на германска династия става все по-голяма. Особено престолонаследничките с предпочитание се дават за жени на принцове от малки германски държавици. Чудно ли е при това положение, че през 19 век династията Сакс-Кобург се добира до короната в Белгия, Португалия, Великобритания и България? По-късно наследничката на Кобургите Елизабет Втора се омъжва за принц Филип и така през 1947 година на британския трон се оказва още едно германско династично семейство: Шлезвиг-Холщайн, чиито представители имат вече кралска и царска история в Дания, Норвегия, Гърция и Русия.

Династическите бракове понякога водят и до сливането на държави: в Испания - Арагон и Кастилия, в германските земи - Бранденбург и Прусия, отвъд Канала - Англия и Шотландия. С други думи: европейската политическа карта често пъти отразява и брачната политика на кралските дворове.

"Нека другите да водят войни, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове"

Най-голяма полза от тази политика извличат Хабсбургите, чието мото гласи: „Нека другите да водят войни, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове". В същото време именно те илюстрират и израждането на династиите в резултат от брачната политика. Защото след 1517 година протестантските и католическите династии престават да се сродяват и при католиците остават едва 5-6 династии, които могат да сключват бракове помежду си. Така през следващите векове испанските и австрийските Хабсбурги се женят главно помежду си, като в брак влизат не само братовчеди, но дори чичо с племенница. Резултат от кръвосмесителните бракове е не само пословичната масивна долна челюст на Хабсбургите, но и последният техен представител в Испания, който има толкова силни увреждания, че почти не може да ходи и да говори. Към този момент никой не мисли за инцеста. Вярно, църквата забранява кръвосмесителните бракове по религиозни причини, но във всеки отделен случай ги разрешава „по изключение".

Политическите последствия са дори по-лоши от биологическите. По ирония на съдбата това важи особено за онези бракове, които се сключват уж в името на мира. В периода между 1615 и 1745 година кръвните врагове Франция и Испания обменят на границата си ни повече ни по-малко от 8 принцеси на възраст между 3 и 18 години, седем от които изрично трябва да бъдат задомени в името на мира. Всъщност обаче тъкмо династическите бракове особено често водят до войни, защото непрекъснато възникват спорове за наследства. От десет големи войни, водени в християнска Европа между 1655 и 1779, само една не е за наследство.

В онези времена младоженците наистина се обменят на границата. Решението за брака е взето преди това въз основа на портрети и устни описания. По династически причини женихът не бива сам да вземе бъдещата си съпруга, но и принцесата няма право да стъпи в кралството на бъдещия си съпруг преди брака. Тя поема на път чак като кралица, поради което още преди заминаването си трябва да сключи символичен брак с пълномощник на бъдещия си съпруг.

Когато се появява любовта

Малко по-късно в династическите бракове настъпва поредната революция: появява се любовта. Бракът между Мария Антоанета и Луи 16-ти поне от негова страна е брак по любов. Любовта като идеал, възникнал в резултат от Просвещението, си пробива път до кралските дворове, които са изпаднали в ужас след Френската революция и търсят средства да увеличат своята популярност сред народа. Съпружески двойки като Фридрих Вилхелм Трети и Луиза Пруска целенасочено си градят образ на влюбени съпрузи и така се опитват да подчертаят своята (единствена) прилика с простолюдието. Но любовта се оказва и голям препъни камък пред политиката на династическите бракове през 19 век. Защото вече не е достатъчно младите да са равни по ранг - желателно е и да се обичат. Да, има и такива случаи, например бракът между британската кралица Виктория и нейния братовчед Алберт фон Сакс-Кобург-Гота. Но историята дава примери и за редица несполучливи бракове. Да не говорим, че синовете на короновани особи все по-често сключват „нежелани" бракове с жени от по-долни прослойки, децата от които са брачни, но не и наследници.

Първата Световна война, която избухва през 1914 година именно в резултат от убийството на едно такова династическо семейство, в крайна сметка ликвидира международните монархически мрежи. Оцелелите династии са много уплашени от национализма на своите поданици, поради което се отказват от трансграничните бракове и така внезапно отново настъпва часът на местната аристокрация.

През 1730 година Уелският принц отнася някои подигравки, когато пожелава да се ожени за графската дъщеря лейди Даяна Спенсър. Векове по-късно един от неговите наследници - принц Чарлз - действително се жени за едноименната пра-пра-пра-пра-пра-племенница на онази Даяна Спенсър. Днес вече е съвсем нормално децата на короновани особи да влизат в брак с партньори от по-ниски прослойки - такова е фактическото положение в почти всички европейски монархии, с изключение на Белгия, Люксембург и Лихтенщайн. И едва ли е случайно, че младите жени, които влизат без династичен произход в днешните кралски дворове, са любимки на медиите.

Leonhard Horowski, „Das Europa der Könige", Rowohlt, 2017