Кой пося зрънцето на омразата?

Кървавите атентати в Бостън, Лондон и Париж бяха извършени от млади мюсюлмани, радикализирани от проповедници на омразата или форуми в интернет, в които се призовава към свещена война срещу "неверниците". Каква е тази сила, която кара един вярващ мюсюлманин, живеещ на Запад, да се изпълни с толкова много омраза, че да се превърне в убиец? И дали зрънцето на насилието не е посято някъде в исляма?

По тези въпроси се водят ожесточени спорове, в които и двете страни цитират различни строфи от Корана, опитвайки се да докажат агресивния или пък мирния характер на тази религия. По същия начин се водят спорове, посветени на въпроса какво точно означава думата "джихад". А тя се използва, за да обозначи войната срещу "неверниците", но и вътрешната борба на всеки мюсюлманин за религиозна чистота.

Но тази дискусия е безплодна, защото религиозният фанатизъм, без значение от коя страна, винаги е успявал да оправдае всевъзможни жестокости, та дори масовия терор и масовите убийства. Дали монотеистичните религии, които претендират да са изразители на абсолютната истина, са по-лоши от другите в това отношение, е въпрос, който също е спорен. През 20-и век видяхме, че и напълно атеистични режими са в състояние да водят расови или класови войни, водещи до изтреблението на цели народи. Неслучайно националсоциализмът и комунизмът се считат за "политически религии".

Унизени от Запада

Политическият ислям на 20-и век възникна като израз на отчаянието на мюсюлманския свят от това, че е победен от модерните индустриални общества на Запада във всички важни области на живота - икономиката, техниката и военното дело. Това накара мюсюлманите да си обяснят изоставането си с някакво свое отклонение от изначалната, истинска вяра.

Така те влязоха в конфликт с онези диктатори, които се опитват да легитимират своята власт чрез разни идеологии за модернизиране на обществото от сорта на антиколониализма, панарабизма или разновидности на социализма. Крахът на тези идеологии превърна потисканите ислямисти в политическа сила, която потърси и намери своята легитимация в съпротивата срещу диктаторските режими. Всички религиозни движения обаче рано или късно се разпадат на умерени, радикални и екстремистки крила. В този смисъл можем да разглеждаме джихадисткия тероризъм като сектантско изстъпление на политическия ислям.

Както в ерата на европейските религиозни войни, така и в днешния ислямски свят религиите са част от процеса на големи обществено-политически промени: дълго потискани социални напрежения избиват по повърхността; ренесансът на исляма влиза в конфликт с повлияни от Запада еманципаторски настроения; вътрешноислямската конкуренция (шиити срещу сунити) води до регионални битки за надмощие. А религията, също както навремето и в Европа, е катализатор за тези процеси.

Милиони мюсюлмани, които не живеят в ислямския свят, също са обхванати от обществените преобразования. Актуални проучвания показват, че много от тях, и то най-вече сред по-младите, се опитват да намерят нова опора в религията. Биографиите на онези младежи, станали терористи, сочат, че всички те са изпитали някакво дълбоко лично унижение, сравнимо с колективното разочарование на Арабския свят.

Бълнувания за ново величие

За радикализирането на тези млади хора допринася и огорчението им от това, че ислямският свят все още е обект на чужди военни интервенции. Често те твърдят, че стават атентатори, за да отмъстят за убитите в Афганистан или Ирак мюсюлмани (сякаш това не са основно жертви на терористите-ислямисти). И си вярват, че с помощта на терористични атентати по модела на Ал Кайда е възможно да се изгради едип нов халифат, в който ислямът отново да заблести с предишното си величие. Докато процесът на дълбоки обществени преобразования в ислямския свят не е приключил, част от от младите мюсюлмани, живеещи на Запад, ще продължат да вярват на подобни приказки. Задача на службите за сигурност е да разкриват и обезвреждат опасните сред тях.

Важното е обаче друго: условието за съвместното съществуване на различни религии в едно свободолюбиво общество е нито една от тях да не пренася в политиката претенциите, че е изразител на абсолютната истина. Всеки човек може да живее както намери за добре, стига да зачита законите. Хората с твърдолинейни религиозни разбирания имат доста проблеми да се съобразяват с това правило. И нека не забравяме, че това важи и за християните.

АГ, ДПА, ФАЦ, ГН, Е. Лилов; Редактор: Б. Узунова