Когато Германия първа призна Словения и Хърватия

Когато ЕС все още беше Европейска общност, състояща се само от 12 страни-членки, и всички си имаха своя собствена валута, Европа преживя първия си сериозен катаклизъм след 1945 година - разпадането на Югославия. Словения и Хърватия искаха да излязат от Титовата федерация и да станат независими държави.

В Бон, тогава все още столица на Германия, германското правителство регистрира добронамерено тези техни стремежи. И никой - както в Бон, така и в цялата Европейска общност - не оспорваше правото на самоопределение на техните народи. Поне на теория. Европейците подкрепиха трите балтийски държави при излизането им от състава на Съветския съюз, но в случая с Югославия се задоволиха само с писането на някакви реставрационни планове. При това войната в Хърватия отдавна беше създала свършени факти. Тогава политиците в Бон бързо се дистанцираха от идеята за запазване на многонационалната държава на всяка цена.

Германия срещу останалия свят?

Тогавашният германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер беше категоричен, че Хърватия и Словения не трябва да бъдат държани против волята им в социалистическата федерация. Навремето това беше доста спорна позиция. Дотогава германската външна политика се характеризираше със сдържаност в контекста на историческата си обремененост. И точно в случая с "балканските пациенти" Геншер наложи един курс срещу течението в Европейската общност.

Това беше рискован ход и от психологическа гледна точка. Германците вече на два пъти се бяха намесвали безславно на Балканите - по време на Първата и Втората световна война. Най-важните партньори на Германия - Франция, САЩ и Великобритания - бяха против признаването на независимостта на двете балкански страни. Дори генералният секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр предупреди Германия да не предприема солови акции. При това Германия първа изрече на глас това, което по-късно - през втората половина на 1991 година - постепенно се наложи като мнение и сред членовете на Европейската общност.

Безсилието на европейците си пролича още докато сръбските четници държаха окупирана почти една трета от територията на Хърватия. Така постепенно и другите започнаха да узряват за идеята за признаване на Словения и Хърватия, та било то и поетапно. Междувременно Европейската общност реши, че вече няма проблем да даде категорична оценка на вината, разбирай: подкрепяните от Белград сръбски паравоенни отряди да бъдат посочени открито като агресори в тази война.

Още на 27 август външните министри от Европейската общност осъдиха нападенията на сръбските четници в Хърватия и заплашиха Сърбия със сериозни последствия, ако не спазва примирието и провали планираните мирни преговори в Хага. Точно това обаче стана - след провала на Хагската конференция, Лондон и Париж също вече бяха узрели за признаване на двете балкански страни. После стана ясно, че Европейската общност определя датата 10 декември за краен срок за признаването на Хърватия и Словения, ако дотогава не бъде намерено политическо решение.

Комисията "Бадентер"

Независимо от настъпилата промяна в оценката за събитията в бивша Югославия, критиките към соловата акция на Германия продължиха. Британците и французите обвиняваха правителството на Хелмут Кол, че с прибързаните си действия е отговорно за разпада на Югославия и за войните на Балканите. Политиката на Геншер поляризира и германското общество. Писателят Гюнтер Грас остро осъди признаването на Словения и Хърватия, а лявото крило в Социалдемократическата партия говореше за "спасяване на Югославия".

Европейската общност обаче отдавна беше създала комисията "Бадентер", ръководена от френския експерт по конституционно право Робер Бадентер. Нейната задача беше да създаде предпоставките за признаването на Словения и Хърватия. Германия остана на заден план в тази комисия, но успя да наложи една основна тема в дневния ред - въпросът за малцинствата. Целта на германското правителство беше да принуди Хърватия да спазва правата на другите народностни групи, включително и тези на сърбите. В началото на декември външното министерство в Бон изготви експертиза, в която оцени заслугите на правителството в Загреб за защита на малцинствата.

Европейско, а не едностранно германско решение

След като в началото на ноември Сърбия отхвърли и последния мирен план на британския посредник лорд Карингтън, германският външен министър напомни на европейците, че са обещали в двумесечен срок да отговорят (положително или отрицателно) на искането за признаване на Словения и Хърватия за независими. На 17 декември 1991 година, на заседание в Брюксел, британският външен министър Дъглас Хърт открито застана на страната на Геншер и заяви, че е дошъл моментът Европейската общност да заеме категорична позиция. Така и стана - Европейската общност взе решението си с пълно единодушие.

Два дни по-късно германското правителство гласува решение за признаването на Хърватия и Словения, което трябваше да влезе в сила чак на 15 януари. Де факто то беше решение на страните от Европейската общност и всъщност беше закъсняло, а не подранило, както твърдят някои. Защото признаването на двете страни изобщо не спря насилието в Словения и Хърватия: още през лятото и есента на 91-ва цялата сръбска офанзива вече беше насочена срещу Хърватия, от октомври Дубровник беше обсаден, а съдбата на Вуковар беше решена на 18 ноември. "Признаването на Словения и Хърватия принуди Слободан Милошевич да прекрати войната срещу тези две държави. Малко ли е това?", резюмира по-късно Геншер събитията, довели до обособяването на двете бивши югорепублики като самостоятелни и независими държави.