Клането в Одеса: разтърсващият разказ на последния оцелял
15 октомври 2018
Михаил Заславски е на 16 години, когато през октомври 1941 германски и румънски войски окупират родния му град Одеса. При бомбено нападение срещу щаба на нацистите на 22 октомври загиват 67 от окупаторите. Отмъщението не закъснява. За всеки германски или румънски офицер трябва да бъдат убити 200 "болшевики", а за всеки загинал войник - 100. В Одеса обаче няма "болшевики". Почти няма и мъже. Затова отмъщението се насочва срещу еврейското население, предимно жени и деца. Окупаторите ги натъпкват в стари складове за боеприпаси в покрайнините на града, където ги изгарят. Михаил Заславски, последният жив свидетел на клането в Одеса, споделя пред ДВ своите спомени:
ДВ: Г-н Заславски, как преживяхте събитията от октомври 1941 година?
Михаил Заславски: Роден съм в Одеса и обичам моя град. Затова участвах в отбраната на града през август и септември 1941 година. Както всички младежи. Издигахме барикади, като за целта изравяхме павета от улиците, ремонтирахме разрушените къщи, за да не се срутят, помагахме при изнасянето на ранените.
Аз съм евреин. Баща ми, майка ми и всичките ми предци също са евреи. Затова 16 октомври беше черен ден за нас - денят, в който окупаторите дойдоха в нашия град. На 19 октомври вкъщи влезе един фашистки румънски офицер. Водеше със себе си още двама войници и един украински преводач, който ни преведе заповедта му: "Евреи, събирайте си багажа! Имате 20 минути!". Майка ми събра набързо каквото можеше и когато излязохме навън, видяхме, че всичките ни съседи, всичките ни приятели вече стояха пред вратите на къщите си. И никой не знаеше какво ни очаква.
ДВ: Какво се случи след това?
Заславски: Откараха ни в 121-во училище. По онова време то беше ново, на четири етажа. Държаха ни там до сутринта. На другия ден ни подкараха към затвора - под ударите на палки и с кучешки лай. Водеха ни по улица "Портофранская". По тротоарите се бяха насъбрали много хора, мои приятели, съученици и техните родители. Всички те бяха стъписани. Но имаше и такива безчувствени хора, които дърпаха багажа от ръцете ни, чантите с храната и с личните ни вещи.
В затвора ни натъпкаха по 16 души в килия. Абсолютно безразборно - младежи, жени, деца, възрастни. Спомням си, че не ни пускаха до тоалетната. Трябваше да ходим по нужда в килиите. Просто сложиха в ъгъла едно продънено гърне и толкова.
На 22 октомври беше взривена сградата на комендантството. Впоследствие научихме, че при експлозията са загинали стотина фашисти, сред които и комендантът на града Йон Глогояну. Виновни бяха, естествено, евреите. Още на следващата сутрин ни натикаха в складовете за боеприпаси.
ДВ: Знаехте ли към този момент за експлозията?
Заславски: Да, някой ни разказа. Помня, че носех на ръце 5-годишния ми брат, но щом пристигнахме в склада, веднага го издърпаха от ръцете ми и ме повалиха на земята със силен удар в гърба. После ме завлякоха в единия ъгъл, където бяха натикали възрастните мъже и младежите. Всички заедно ни откараха в една от крайните постройки, а майка ми, брат ми и малките ми сестри бяха натикани в една друга барака.
Малко по-късно чух шум от автомобилен двигател. Пристигна една кола и всичко беше залято с бензин и подпалено. От всички страни виждах само пламъци, но изведнъж в една от стените се образува дупка и аз успях да се промъкна през нея. Бях млад и силен, борех се за живота си.
Измъкнах се навън, преминах през едно заграждение и хукнах напред. Веднага започнаха да стрелят по мен. Чувах викове. Обърнах се и видях, че всички бараки бяха в пламъци, които се издигаха до небето. Помня, че тичах през едно царевично поле, но в един момент се сринах от изтощение. Лежах там до вечерта. По тъмно се промъкнах до полското гробище и се прехвърлих през зидовете му. Там прекарах нощта.
ДВ: На гробището?
Заславски: Да, на гробището, в една крипта. Останах там един ден, без храна и вода. Следващата нощ се промъкнах до гарата. Но това, което преживях по време на окупацията през следващите две години и половина, не мога да го разкажа за две минути. Преминах в нелегалност, цели две години и половина! На 10 април 1944 година Одеса беше освободена. Още на следващия ден се записах в армията.
ДВ: От жажда за отмъщение?
Заславски: В началото изпитвах неописуем гняв. Но човек не може да мрази цял живот. Времето лекува болката. А идват и други грижи. Имам две деца, трима внуци и четирима правнуци. Разказвам им за семейната трагедия. Но за тях това е само история. Те са далеч от тези неща.
ДВ: Кого изгубихте в пламъците?
Заславски: Сестра ми Ева, която беше на 12 години, другата ми сестра Женя, на 9 години, петгодишния ми брат Иля, когото носех на ръце. Майка ми носеше малката Ана. Всички те изгоряха. Станаха на пепел. Казват, че дни наред над града се носела миризмата на изгорели тела.
ДВ: Ходите ли на мястото, където се е случило всичко това?
Заславски: Да, всяка година съм там. Но паметник издигнахме съвсем наскоро.
ДВ: Днес на това място има жилищни сгради, гаражи, детски площадки. Не Ви ли смущава?
Заславски: Не, животът продължава и това е нормално. Важно е само едно: такива трагедии да не се повтарят никога повече. Паметта е по-важна от паметниците.