Какво преживяват тези хора

Бежанският лагер Крняча в покрайнините на Белград съществува още от 1990-те години. В разнебитените постройки и днес живеят хора от Босна, Хърватия и Косово, избягали по времето от югославския конфликт, разказва в обширна статия репортерът на “Ди Велт“ Крсто Лазаревич. През последните месеци в лагера пристигат и все повече сирийци и афганистанци, пише той. “И двете групи бежанци са имали лош късмет. Старите и новите обитатели на лагера се разбират добре. Между тях няма конфликти. Само дето комуникацията малко им куца, защото нямат общ език, на който да си говорят“, разказва пред репортера Раде Кирич, директор на бежанския лагер.

Там Лазаревич научава още, че сирийците доста бързо напускат Крняча. Откакто директни автобуси превозват пришълците от южната до северната граница на Сърбия, броят им в лагера е намалял силно. Повечето останали там били афганистанци, дошли в Сърбия през България. Но и техният брой намалява, тъй като мигрантите избягват маршрута, минаващ през българска територия, пише в репортажа си Лазаревич. Няколко афганистанци му разказали, че в България полицаи и обикновени граждани нападат пришълците. Расизмът в тази членка на ЕС бил по-лош, отколкото в останалите страни.

И сайтът на “Евронюз“ се спира на темата с отношението към бежанците в България. В публикация от ноември е цитиран един иранец на име Oлан, който разказва, че пътуването му до Белград продължило почти 6 седмици. Той напуснал родния Иран, минал през Турция, а после и през България, където полицаите го арестували и го вкарали за 18 дни в бежански лагер, който не се различавал по нищо от затвор. Олан се оплаква, че му взели и паспорта.

В своя репортаж за "Ди Велт" Лазаревич припомня, че преди близо два месеца български граничен полицай застреля един бежанец от Афганистан. Репортерът подчертава, че особено интересна в случая била реакцията на българите. “Десетки хиляди настояха с петиция полицаят да бъде награден с орден“, пише той и добавя, че на този фон, на бежанците Сърбия им се струва по-привлекателна. Макар и стаичките в бараките на Крняча да са малки и неуютни, в този бежански лагер имало поне санитарни възли, легла и гарантирана храна.

Лазаревич посочва в репортажа си, че всъщност някой от старите обитатели на Крняча живеят там още от 1992. Безброй пъти им е било обещавано, че скоро ще бъдат преместени в по-добри условия. Въпреки това обаче вече 23-та година те продължавали да живеят в същите мизерни бараки.

Хората от Босна, Хърватия и Косово са стеснителни, не искат да говорят с представители на медиите, пише репортерът на “Ди Велт“. “Че защо да говорим с вас? Колко пъти сме го правили! И какво от това? Нищо не се промени. Все още сме принудени да живеем тук!“, отговорили му те.

"Никой не би искал да живее като нас“

Старите обитатели на Крняча знаят много добре защо сирийците и останалите нови бежанци бързат да напуснат лагера. “Те не искат да живеят като нас. Никой не би искал да живее като нас“, споделя една жена.

По-нататък в репортажа четем, че повечето от новите бежанци в Крняча оставали там само ден или два. От началото на 2015 досега през този бежански лагер са минали близо 7000 души, но само 10 от тях били поискали убежище в Сърбия.

Крсто Лазаревич разговарял с един от тях – с 24-годишния пакистанец Мохамед. “Харесвам сърбите. Хората тук, особено тези в Крняча са много мили с нас. Сърбите нямат нищо против бежанците, за разлика от хората в други държави“, казва той пред репортера и дава пример с Гърция. “Гръцките полицаи често бият бежанците. Ако пък хванат някого без документи, го вкарват за дълго в затвора. В Сърбия е друго – тук полицаите ти помагат.“

Лазаревич пише, че Мохамед не е човек, който иска само да се облагодетелства от предлаганата помощ. Той държал на всяка цена скоро да започне работа - като шивач, готвач или като фризьор. “В Гърция обаче е трудно да си намериш работа“, разказва младият пакистанец. “Премиерът Ципрас е добър човек. Той наистина се опитва да помогне на бежанците. Само че икономическата ситуация в Гърция е толкова отчайваща, че никой не иска да остане там“, изтъква пакистанецът.

Защо Мохамед е напуснал родината си? Та нали там няма война? “Аз не съм напуснал Пакистан заради бедността. В родния ми град печелех добре или поне не по-зле, отколкото хората в Сърбия. Избягах, защото в Пакистан се отнасят лошо към хората с бангладешки произход“, споделя той пред автора на “Ди Велт“.

Първоначално целта на Мохамед била да се засели в Германия. Междувременно обаче той почти е спрял да мисли за тази страна, тъй като осъзнал, че няма шансове да получи там бежански статут. Засега той предпочита да остане в Сърбия, където бежанците, конкуриращи се за подслон и работни места, са значително по-малко.