Истинската цел на истерията около Полфрийман

Коментар от Ясен Бояджиев:

От гледна точка на правото въпросът кога и как ще се произнесе ВКС по случая с условното предсрочно освобождаване на Джок Полфрийман, разбира се, е от огромна важност. Защото неговото задържане и игнорирането на съдебен акт, подлежащ на незабавно изпълнение, са поредният български пример за крещящо беззаконие.

За онези обаче, които поискаха от съда да възобнови делото (макар да знаят прекрасно, че такива дела не подлежат на възобновяване), за организаторите и диригентите на цялата политико-медийна истерия около случая, вече едва ли има някакво значение дали съдът ще се произнесе утре или след някой друг месец. Нито пък дали ще отхвърли искането им или ще се поддаде на истерията. Ето защо.

Не им пука всъщност

На тях всъщност изобщо не им пука дали „убиецът е на свобода“ или не. Иначе щяха постоянно да пребивават в същото състояние на превъзбуда и да затрупват съда с подобни искания. Защото в България (както и навсякъде другаде в Европа от десетилетия насам) условното предсрочно освобождаване е рутинна процедура, прилагана всяка година десетки пъти.

Най-показателен в това отношение е друг подобен случай, припомнен неотдавна от колега от „Дневник“ - планираното, зверско (в буквалния смисъл на думата) убийство в Париж на българския студент Мартин Борилски. Единият от двамата убийци (осъдени през 2010 на 17 и 19 години затвор) е бил освободен предсрочно в края на януари тази година, като мотивите дори не са публикувани на сайта на съответния съд. Другият осъден ще добие това право след година. Но той още от 2017 изтърпява наказанието си при лек режим в затворническо общежитие от открит тип, ползва седмични, месечни и годишни отпуски и почивки, има право да работи извън района на общежитието и да се среща с близките си. За този случай никой не се е сетил да протестира, нито дори да каже или напише нещо.

Истинската им цел

По съвсем друг начин стоят нещата в случая с австралийския гражданин. Съдебният състав, приложил действащото законодателство по отношение на Полфрийман, е подложен на масирана и отвратителна атака (в която се включиха дори върховете на властта) - обиди, клевети, лъжи, издевателства и неприкрити заплахи за саморазправа. Истинската цел на тази атака не е да бъде върнат Полфрийман в затвора, а да бъде оплют, опозорен, сплашен и смачкан независимият съд. И срещу него да бъде насъскана улицата чрез генериране на недоверие, ненавист, гняв и омраза.

Най-общо казано, тази цел има две измерения. Едното е конюнктурно и ситуационно. И е свързано с „политическия“ момент и персоналния състав на съда, постановил определението за условното предсрочно освобождаване. Така случаят бе употребен в дирижираната процедура за избор на нов главен прокурор - и срещу онези, които не одобряват нито процедурата, нито единствената кандидатура. Същевременно той се оказа и чудесна възможност за злепоставяне на някои от най-последователните застъпници на реформите в съдебната система. А на рояка от национал-популистки формации случаят послужи за предизборни цели.

За пълното и окончателно овладяване на държавата

Другото измерение на целта е стратегическо - пълното и окончателно овладяване на държавата, пред което е останала само една институционална преграда.

Всички останали т.нар. „независими“ институции са отдавна прочистени и подчинени, така че да решават независимо само по въпроси, които не засягат пряко интересите на задкулисно управляващия политико-олигархичен кръг. Ако въобще са останали такива въпроси.

Така наречената опозиция е или опитомена, или отгледана. Неслучайно и тя пее в хора срещу съда. Само ДПС си мълчи, понеже има кой да пее вместо него.

Медийният „хор“ отдавна е настроен на нужната вълна и с шума си заглушава всички гласове, които не са в тон. Независимите неправителствени организации са обявени за национални предатели и дотолкова стъпкани, че (засега) дори не се налага да бъдат закривани, за каквото настояват цели партии и отделни български и европейски депутати.

Технологията за масово сплашване, баламосване и хипнотизиране на общественото мнение и последващото му насъскване срещу нужните „врагове“ е овладяна до съвършенство. Последиците бяха чудесно илюстрирани от истерията около „отнемането" и „продаването" на деца.

Ако падне и тази преграда

Така пред пълното и окончателно овладяване на държавата е останала само една последна, при това тук-таме пробита, институционална преграда - независимият съд. Има много лостове за неговото подчинение - кадрови, дисциплинарни, административни, институционални и дори криминални. Но най-ефективен и най-силно поразяващ е механизмът на страха. Именно той е задвижен сега.

За онези, които го направиха, за организаторите и диригентите на политико-медийната истерия, вече едва ли има някакво значение дали съдът ще се произнесе по случая „Полфрийман“ утре или след някой друг месец. Защото те вече го употребиха „по предназначение“ и постигнаха целите си. За тях не е толкова важно също така дали съдът ще приеме искането им или не. Защото и в двата случая печелят. Даже във втория случай печалбата е като че ли по-голяма - ще могат да се разгърнат с пълна сила и срещу ВКС. А падне ли и тази преграда, вече няма какво да ги спре.