И вие ли сте приятели на Путин и Ердоган?

Политическата конфронтация по оста „ляво-дясно”, която беляза целия ХХ-ти век, се разтопи пред очите ни – изобщо без да забележим. Вече от години в целия индустриален свят двата враждуващи лагера носят костюмите от една по-отдавнашна, дълголетна идеологическа битка: между либерали и консерватори. Неслучайно унгарският премиер Виктор Орбан току-що се отрече от либералната демокрация и обяви, че неговата страна смята да следва примера на държави като Русия, Китай и Турция: „Политически системи, които не са западни, не са либерални, понякога дори не са демократични, но носят успех на нацията” – така го формулира Орбан.

Кремълският консерватизъм

Путинова Русия нагледно демонстрира за какво става дума. Класическите консервативни ценности се налагат отгоре на цялото общество: православието, лицемерният сексуален морал и агресията срещу „отклоняващо се сексуално поведение”, патриотизмът и историческият детерминизъм – и още, и още. Официална Русия обръща гръб на всякакъв либерализъм, релативизъм и постмодернизъм и патетично разделя човечеството на „чужди” и „свои”, на „врагове” и „приятели”, на „сфери на влияние”, на „християни” и „мюсюлмани”, на „Европа” и „Евразия”.

Цензурата захапва всичко отклоняващо се, в публичното пространство се насажда някаква нелепа благочестивост, забранени са вече ругатните, голотиите, еротичното бельо, дори високите токчета ще бъдат подкъсени... Изброяването може да продължи още дълго, но едва ли има нужда. Изводът просто се натрапва: Путин не е нито ляв, нито десен, той е консерватор. Същото важи и за Ердоган, чийто предизборен щаб стигна до зашеметяващото антилиберално предложение: да се забрани на жените да се смеят на обществени места, защото това било неблагочестиво.

Класически сблъсък

Да, Русия и Турция са гранични европейски страни, да, Унгария е изключение в Европа, а китайският комунистически консерватизъм не казва нищо за манталитета на хората на Стария континент. В самата Европа обаче (а и в САЩ) сблъсъкът между либерали и консерватори очевидно доминира в политическия дебат. Вижте споровете за климата, например – там се карат не леви и десни, а либерали и консерватори, като консерваторите очевидно защитават едно от най-старите и трайни неща на света, природата. Ами хомофобията и сблъсъците на тема „еднополови бракове”? Нима някой се съмнява, че и тук става дума за класически сблъсък между либерали и консерватори.

Пришълците, мигрантите, мюсюлманите: още едно полесражение за европейските либерали и европейските консерватори. Равноправието между жените и мъжете, данъчната политика, защитата на личната сфера, икономическият либерализъм, евтаназията, абортите – която и дискусионна тема да изберем от това съвсем произволно европейско изброяване, веднага ще установим, че шпаги кръстосват не някогашните леви и десни, а новите-стари либерали и консерватори.

"Новата сериозност"

В политическия дебат вече почти никой не говори за правата на трудещите се, за синдикалната самоорганизация, за социалната държава, за справедливостта. Тези ляво-десни теми отпаднаха от дневния ред не поради друго, а поради това, че самите леви и десни партии вече почти не се различават в своите политики за опазване на хомогенното общество, за преразпределение и социална стабилност.

В Германия „най-десните реформи” проведе „лявото” правителство на Герхард Шрьодер, същото се случва в момента и във Франция. А „дясната” канцлерка Ангела Меркел води такава трудова и социална политика, че наблюдателите вече се шегуват така: „В Германия има четири социалдемократически партии – ХДС/ХСС, ГСДП, Зелените и Левите.”

Влезте в дискусионните форуми в интернет и се ослушайте: навсякъде в Европа едно ново поколение консервативно мислещи хора търси своите теми и своите говорители. Тези хора не се притесняват да се идентифицират като християни и умерени расисти, като горещи патриоти и убедени антилиберали. Тяхната ценностна ориентация в повечето случаи върви доста успоредно с новия кремълски консерватизъм: силна и хомогенна нация със здрави религиозни устои и стабилно традиционно семейство; отхвърляне на всякакви „перверзии”, отклонения, толерантности, мултукултурализми; въвеждане на забрани и ограничения, насилствена асимилация или „освобождаване” от „чуждите тела”; една „нова сериозност”, която възмутено се разграничава от „постмодерното лигавене” и от „Anything goes” на Паул Файерабенд. Ще спра дотук, защото темата очевидно се нуждае от задълбочено изследване. Само ще припомня още веднъж историческото ѝ измерение с един цитат от живелия в далечния XIX-ти век либерален философ Джон Стюарт Мил: „Не всички консерватори задължително са глупави хора. Но глупавите хора задължително са консервативни.”