Защо образованието ни затъва?

Проблемът „образование” в България е особено болезнен. Обраснал е едновременно във всезнайковщина и манталитетни деформации, във впечатляващо записани, но неосъществени управленски програми и лични амбиции, във висока патетика и политически популизъм, в ламтящи бизнес интереси и откровена глупост. Не представлява особена трудност да проследим обществените нагласи към образованието и образованите хора от Освобождението до наши дни, да посочим времена и примери, в които българинът дава мило и драго, за да изучи децата си – а от друга страна да си припомним и широко разпространяваното допреди две-три десетилетия и споделяно под сурдинка шмекерско клише: „Учи чедо, за да не работиш!”

Думи, цифри и писма

Колкото повече се говори, пише, призовава и декларира „приоритетът образование”, толкова се разраства и тресавищността на нерешените конкретни задачи в тази сфера: в деня на официалното откриване на академичната учебна година отново като абсурден знак се появява цифрата 52, тъждествена на броя на акредитираните университети и висши училища в България. Появи се и отвореното писмо на изтъкнати преподаватели по философия, което постави пръст в раната, говорейки за „масова неграмотност и невежество и сред студентите”, за „колапс на средното образование”, за липсата на дори елементарни умения на завършващите да четат и пишат с разбиране. Предлагат се и конкретни изходи от кризата.

За конкретността ми е думата: до четвърти клас всяко българско дете, независимо от какъв произход е, трябва да може да чете и пише, да говори на книжовен български, а когато според приемащия се нов закон завърши и задължителното основно образование вече след седми клас, да е в състояние и да мисли, и да притежава основни социални практики и умения: нормално поведение на публични места, прилично възпитание и усвоени общоприемливи човешки ценности.

Крачката от малките до големите напрежения

Конкретността изисква и конкретни примери: ето два, които наблюдавам в продължение само на двайсет минути в трамвая. На спирката пред Физико-математическия факултет вагонът е почти празен. На първите две седалки за възрастни и майки с деца места един срещу друг заемат студенти, излезли очевидно току-що от упражнения, защото доста шумно и превъзбудено дискутират параметрите на сложни задачи, водят „високотехнологичен диалог”, разменят си телефони и таблети с формули, надсмиват се над преподавателя си. Две спирки по-късно от първата врата се качват неколцина доста възрастни хора, сред които и инвалид. Студентите не ги и забелязват, не трепват, не реагират на подканите да отстъпят местата, „пълен игнор”, какъвто е модният израз днес, и картината става от грозна по-грозна. След известно разместване изглежда, че напрежението се овладява и тъкмо тогава нахлуват с цялата си неозаптима енергия и крясъци група 12-13 годишни ученици, единият от които започва да се набира на мускули и да мята тяло с раница на гръб сред останалите пътуващи.

Ще спра с описанието, защото всеки може да продължи във въображението си последвалата какафонична сцена. Но изводът е прост общо взето: неразрешеният проблем „образование” включва в същността и целостта си изграждане на модели за обществено поведение, норми за приличие, възрастови и ценностни йерархии. Резултатите от необразоваността и невежеството вече са видими, осезаеми застрашителни в българското всекидневие: капсулирани от нищета, тотална неграмотност и безперспективност ромски общности, които избухват все по-често, дивашка глупост и безотговорност сред шофьорите по пътищата, водещи до зловещата статистика за жертвите, до разплискваща се агресия по цялата обществена вертикала.