Дали България да има жена-президент?

Сегашният кабинет има поне едно неоспоримо достойнство – премиерът говори рядко. Но този плюс е несигурно постижение и се оценява едва след като е вече изгубен. Както стана в неделя, когато Борисов взе да разсъждава на глас: “Защо не се напънем и не сложим за президентските избори една жена президент?” Изречение, в което само думата “защо” е на мястото си, но само колкото да обърне недоумението в друга посока: “Защо проговори, защо?”

Колкото и да е непоправимо политически и синтактически, изречението все пак си заслужава анализа. От него разбираме, че премиерът е останал в старите граници на дебелашкия си флирт с демокрацията – той вярва, че един кандидат не се предлага, издига, обсъжда или избира, а се “слага”, като за постигането на този успех се предписва “напъване”. Що се отнася до представата му за жените, хоризонтът е пак в познатите предмодерни рамки – “слагането” на “жена” [за] президент изглежда е някакво състезание, в което досега са спечелени маса трофеи (тези за “слагане” на жена [за] кмет, [за] премиер и [за] председател на парламента), но не и последният възможен: президентството.

Де да беше въпрос на “слагане”

Според доклад на ООН от 2012 година България има проблем с равенството между половете в цели 22 наблюдавани сфери. Сред тях са неспособността на държавата ефективно да се бори с домашното насилие, с трафика на жени, със стереотипния поглед върху мястото на жената в семейството и обществото, с разглеждането й като обект в медийния и рекламния сектор. Официалната статистика не си води данни за участието на жени в сфери като образованието или политическия живот, с което затвърждава усещането, че равенството между половете не е тема, на която държавата е склонна да обърне внимание.

България е лош пример в Европа по отношение на разликите в заплащането – тук жените с всяка година получават все по-малко пари от мъжете, както сочи изследване на БХК (получавали са с 13.6% по-малко от мъжете през 2008 година и с 15.7% по-малко през 2010 г.). Тенденция, която лесно се скрива зад факта, че като цяло България не се отличава кой знае колко от общото ниво на дискриминация в заплащането в останалите държави на ЕС.

Всичко това са факти, които заслужават цялото внимание на един премиер, изискват проблематизиране, оценка, визия за справяне с това, което е породило проблема. А не задълбочаване на проблема, каквото всъщност представлява инициативата за “слагане” на жена [за] президент, прозрачно представена като инструмент за получаване на одобрение отвън, вместо като част от някаква осмислена политика, предприета от желание за подобряване на средата.

"Като в чужбина"

По ирония на съдбата изказването дойде точно по време на усилените контакти на премиера с представители на британската и американската дипломации – две страни, в които и постът на министър-председател, и този на държавен секретар, са били заемани от жени. По стар обичай Борисов трябва да е забелязал само външното изражение на този пример за подражание. Не и битката, водена ежедневно от тези общества в продължение на години, за да стане възможен успехът на Маргарет Тачър, Кондолиза Райс или Хилари Клинтън. Никой не е “слагал” тези жени на постовете им след малко “напъване”.