Защо всички обичат Цацаров

Коментар от Ясен Бояджиев:

Горкият бивш главен прокурор! Какви изпитания му се струпаха на главата. Човек чак се пита за какво му трябваше всичко това.

Първо се жертва, като се съгласи да оглави антикорупционната комисия, въпреки че хич не му се занимавало - искал „да остане в системата, в която работи“, както и „да бъде сред семейството си“. (Впрочем, по същия начин се жертва и новият главен прокурор, въпреки че беше 99,9% сигурен, че няма да се кандидатира.) Слава богу, един някогашен ревизор и митничар, днешен депутат, „обединен патриот“ и „синя каска“, успял да го убеди, като изтъкнал „правилните аргументи“.

Нагло и унизително

После пък, както същият депутат сподели с нас тези дни, на човека му станало направо неудобно, че е избран с такова голямо мнозинство (165 гласа „за“). А неудобството като нищо щяло да стане още по-голямо. "Даже молех колеги да не влизат в залата, защото ако бяха над 180 човека гласувалите, днес първият въпрос към мен щеше да бъде защо с такова мнозинство не променихме конституцията, за да може Цацаров да има още един мандат като главен прокурор", разказа депутатът в нещо като интервю.

Но майтапът настрана. Неудобството и унижението са всъщност изцяло за публиката. Защото в ефира на издържаната от нея национална телевизия нагло се опитват да я баламосват по такъв плосък начин. И защото, както се оказа, прокуратурата и нейният ръководител, които години наред се ползват с катастрофално ниско обществено доверие (по-ниско дори от парламента), очевидно разполагат с конституционно мнозинство сред народните избраници.

Съглашателството

Най-унизителното всъщност е, че макар да звучи абсурдно и подигравателно, разказът на депутата може и да отговаря на действителността. Защото мнозинството зад това решение на Народното събрание фактически е още по-голямо и даже клони към единодушие. Така наречената опозиция, която иначе през ден заплашва да свали правителството, също е част от него. Не само заради онези 27 депутати, гласували „за“ (като „проява на лично мнение и съвест“ и уж в нарушение на партийното решение), тримата въздържали се и осмината удобно напуснали залата преди гласуването (сред които и единственият засега алтернативен кандидат за лидерския пост в партията). А и заради останалите. Защото те са гласували против процедурата, но не и против кандидата. За него от тази партия (може би с едно изключение) лоша дума не се е чула и посмъртно няма да се чуе.

Тъй че тяхното „против“ е формално, за парлама. Може би за да му спестят още по-голямото „неудобство“. Крайният ефект е, че в българския парламент не се намери нито един депутат, който да хвърли поне сянка на съмнение върху безсрамно леещите се хвалебствия и славословия в севернокорейски стил.

Защо?

От цялата тази история (не за първи път) произтичат два въпроса. Първият е: какво мотивира това единодушие? Хипотезата, че всички едновременно и толкова много харесват един и същ човек, не издържа на нито една критика. Да не говорим, че е доста странно да избереш за шеф на антикорупционната комисия точно човек, който за седем години като главен прокурор не е постигнал нищо в борбата срещу корупцията във властта. Отговорът е другаде и е лесен. Над входа на Народното събрание пише, че „съединението прави силата“. Вътре обаче е обратното: „силата прави съединението“. Или по-точно - страхът от силата. Мнозина от депутатите със сигурност имат нещо в миналото и настоящето си, заради което трябва да се притесняват. Но не е задължително, защото всеки знае, че ако не слуша, винаги могат да му измислят нещо и да го съсипят.

Другият въпрос гласи: защо голяма част от избирателите допускат да бъдат системно лъгани и правени на луди, без да се впечатляват много-много? Отговорът на този въпрос е по-труден. И докато не бъде намерен, нещата ще се повтарят и потретят по все по-отвратителен начин.