Apostrophen 20.2.11

“Тази книга съдържа бележки от последните двайсет години.” Една фраза, с която не може да се спечели конкурс за най-добро първо изречение. Но с нея Хенинг Ритер ни въвежда в една съкровищница. В продължение на две десетилетия германският журналист и автор, с аурата на интелектуалец от старата школа, си записва наблюдения, размисли и хрумвания, стимулирани обикновено от прочетените книги, в собственоръчно подвързвани от него бележници, които винаги носи в джоба си и които в течение на годините се размножават на повече от петдесет.

Ритер казва, че не мислел за публикация, докато негови приятели не го убедили да промени намерението си. Само една десета от бележките му са влезли в подборката, която Ритер ни поднася в едно оформено с пестелива елегантност томче, озаглавено просто “Бележници”. Как би трябвало да охарактеризира своите бележки, пита се той и отговаря с думите на Монтескьо: “Става дума за мисли, в които не съм се задълбочавал повече и които съхранявам, за да ги обмисля някой ден по-сериозно.” Така непретенциозно се ражда една книга, истинска съкровищница на европейския дух, която според някои възторжени оценки ще се чете и след десетилетия.

Бележките на Ритер не са подредени, нямат хронология или тематичен център, но издават предпочитанията на автора към френските моралисти, преди всичко Монтен, и към интелектуалните величия и писателите на 18 и 19 век. Те витаят над световната история, философия и култура, поставят в необичайно съседство имена, събития и произведения, изненадват със стилистичното си разнообразие. Сентенции и къси изречения, от сорта “Психоанализата дължи своята слава на пациентите си”, стоят редом с фрагменти или кратки есета; трудносмилаеми коментари върху философията на Ницше или Паскал се редуват с отломки от масива Гьоте (“Истински германец, само дето не е обичал германците”); впечатления (поетични, иронични, репортажно сухи) се конфронтират например с преоткриването на Токвил като художествен историк (според когото в условията на демокрацията размерите на картините намаляват, защото таваните стават по-ниски).

Като страстен читател, Ритер ни показва как трябва да се чете, така че прочитът да оплоди собствените мисли. Неговите бележки са като водовъртеж, който повлича към дълбините на духа. Въпреки нерадостната констатация на Дарвин, че човекът не е цел, а средство на природата, читателят на тази забележителна книга долавя, че човечеството говори с един глас през векове и континенти, и това го насърчава да протегне ръка към вечността.

Ритер цитира Барт, според когото бележките, които човек си прави, са като моментна снимка - уловеното в нея не търпи поправки и украшения, по този начин записаното успява да задържи времето. “Когато си водя бележки, казва Барт, те всички са верни.” Същото може да се каже и за екстракта от мъдрост на Ритер. Който разтвори неговите „Бележници”, попада в елитната компания – сред челниците на духа.

*

“Една правилна, но трудна идея има винаги по-малък успех, отколкото една погрешна, но проста идея.” С опознаването на американското общество, Токвил открива ролята на успеха като критерий. В бъдещото демократично общество истината ще бъде в конфликт не с неистината, а с успеха.

Дали и мултикултурализмът, с неговите ритуали на уважение към културния произход и формиране, не надценява културата, и изобщо не почива ли и той върху объркването между култура и политика? Това пресилено уважение към културата идва отвън, а не отвътре. Това е политика, а не култура: политическо уважение към културата на другите. Винаги другата култура, родната култура на другите е онази, на която се оказва тази чест. Културата се превръща в инструмент за политическо признание. Всичко това беше много смътно в “старата” култура. Уважението към културата беше работа на култивираните и трябваше да се изгради отвътре. Уважението на културните аутсайдери към културата остана чуждо на културата. Едва в един напреднал стадий на културното съзнание политиката се намеси и наложи уважение към културните постижения, като ги инструментализира в национално-политически ключ. Това не е германска особеност, всички национални държави през 19 век развиват културна гордост. И никой не ги е винил за това.

В Англия през 19 век демократ е онзи, който подобно на Джон Стюарт Мил вярва, че “необразованото стадо” трябва да промени характера си.

Непосредствено преди избухването на Първата световна война Андре Жид прави пътешествие в Турция. Оценката за пътуването му е унищожителна, той слага точка на превъзнасянето на Ориента, което сам е споделял, и извършва пълен обрат: “Дълго време си мислех, че има повече от една култура, повече от една цивилизация, заслужаваща нашата любов и похвала. Но сега разбрах, че нашата западна – за малко да кажа ‘френска’ – цивилизация е не само най-красивата, но и единствената цивилизация.” Застъпничеството на Жид за Европа представлява преоткриване на континента, от който навремето европейците потеглят към приказните светове на другите култури. Изглежда обаче, че този импулс, който е насочен против решението за завръщане на Жид, се наложи, защото днес преобладава мнението, че няма култура, която да е единствената, заслужаваща признанието ни. Културата съществувала само в множествено число. Догмата за плурализма на културите цели да смекчи арогантността на онези, които въздигат на пиедестал собствената си култура. Признаването на множествеността се смята за върха на хуманността. След десетилетна борба против етноцентризма и специално против евроцентризма започваме да подозираме, че тази вяра не допринася за повдигане на културното равнище, че не е средство да се надхвърли досегашната култура и да се превърне тя в една истинска култура на човечеството, а е просто средство за затвърдяване на определено статукво. Девизът на плурализма се изчерпи. Същевременно обаче е невъзможно подобно на Жид да се завърнем към старите убеждения, след като вече сме се отрекли от тях.

Едва със закъснение и само в Европа се стига до сближение между култура и свобода: “Само в Европа има държави, които са едновременно просветлени, култивирани и непокорени; навсякъде другаде диващината върви заедно със свободата, а игото с културата” - пише Шилер. Осъзнаването на това каква рядкост представлява съвместното съществуване между култура и свобода е важно. То маркира едно европейско изключение. Културата и свободата се отнасят една към друга както спокойствието към безпокойството: “Всички изтънчени нации на древността заплащат разцвета на своята култура със свободата си, тъй като получават спокойствие срещу цената на своето потисничество. Тъкмо затова тяхната култура ги довежда до гибел – защото се е родила от гибелта.” Шилер препоръчва дистанциране от това пагубно начало, за да могат свободата и културата да се обединят завинаги. Това е началото на онова схващане, което по-късно ще бъде вменено във вина на германците: че са дали едностранно предимство на културата, надценявайки я за сметка на политиката – с идеята, че политиката ще последва културата.

Едно многообещаващо преживяване: на кораба, с който пътува за Америка, Фройд наблюдава един стюард, който чете неговата “Психопатология на ежедневието”. Годината е 1909. Тогава Фройд разбира, че има добри шансове да стане прочут.

Учението на Дарвин съдържа отговора на два въпроса: защо животът е толкова кратък? И: защо сексуалността е толкова важна? Отговорът и в двата случая е еднакъв: защото краткостта на живота и сексуалността служат за съхраняването на видовете. Това означава, отнесено към човека, че той не стои в центъра на вниманието. За него не става дума дори при онова, което очевидно го засяга най-много. Като показва, че човекът не е цел, Дарвин го изважда от плана с целите на природата. Целесъобразност на природата, ала не и за човека, който не е никаква цел, камо ли върховната.

Дали един ден ще забележим, че раят, който се полага на човека, бе реализиран през 50-те години в Америка и Европа? Той се намираше край плувния басейн.

Суетата и себелюбието не само че не пречат на хубавото писане, а са дори предпоставка за него. Защото суетният не бърза, а работи бавно, като гледа да придаде блясък на всяка своя формулировка. Суетата открива пред написаното пространството, което му е необходимо, за да се разгърне най-благодатно. Адорно констатира: “Защото онова, което някои смятат за следа от суета в произведението, е незаличимият белег на усилието за неговото съвършенство.”

Отдавна си мисля за Гомес Давила, че той изобщо не е съществувал, че е фикция, измислена от колумбийците, за да влязат в духовен разговор със света. Това подозрение се налага поради анонимния характер на прозата му. Неговите афоризми приличат не толкова на схолии, колкото на отломки от класическата европейска моралистика. При него нейните максими и размисли са изчистени от орнаментите, съставляващи очарованието на класическата проза. По този начин се оголва реакционното ядро. Безличността и студенината придават на езика на Давила едно сурово достолепие, което унищожава грацията на афористиката. Липсва моментът на изненадата, който е погълнат от безкрайното натякване на една и съща мисъл. Изяществото на прозата на френския 18 век е заличено от покриващата всичко сигнатура на високомерието.

Когато изтъкваме като голямо постижение на техническата цивилизация факта, че облекчи и до голяма степен дори премахна болката, забравяме, че природата следва един по-ефикасен метод: тя премахва не болката, а спомена за нея. Човек не може да си върне спомена дори и за най-големите болки. Тук важи правилото “миналото е минало”. Светът щеше да бъде по-различен, вероятно необитаем за човека, ако преживените болки продължаваха да присъстват по някакъв начин в живота ни. Те оставят белези, но никакви усещания. И най-голямата болка загубва ужаса си след като отмине. Методът на природата е по-рафиниран от онзи на цивилизацията, която трябва да потиска и премахва все нови и нови болки. Природата изнася сизифовия труд на борбата срещу болката. На мястото на болката идва страхът от нея, който няма да бъде преодолян дори и след като острата болка бъде победена.

Еразъм е първият, който заявява, че не желае да бъде последовател на самия себе си: “Не откривам у себе си нищо, което би ме накарало да стана еразмист.” Много са онези, които имитират неговия жест, включително и Маркс. Той самият не е искал наистина да бъде марксист, но е държал другите да бъдат.

Алберто Савинио е разгадал загадката на германците: те искат да избягат от самите себе си, те се ужасяват от себе си, “германецът иска да завладее другите народи, за да се размеси в тях и да изчезне като германец”. Господството, човекът-господар са само маска и претекст, камуфлаж на бягството от собствената същност. Савинио гледа почти със съжаление на поражението на Хитлер, което осуетило изчезването на германците: “Онази Европа, за която Хитлер жадува, една германизирана Европа, щеше да асимилира постепенно германците и накрая щеше изцяло да ги смели.”

Последната дума: “Кажете им, че живях един чудесен живот.” Това бил казал умиращият Витгенщайн на своя лекар д-р Бевън. Покъртително е, че Витгенщайн никога преди не е казвал подобно нещо. Той е пазил това изречение за момента на умирането си, единствения момент, в който е можел да бъде “истински”. Тук се съдържа цялата му философия.

Henning Ritter: Notizhefte. Berlin Verlag

Автор: Стоян Гяуров

Редактор: Мария Илчева