Антисемитизъм и стереотипи

Мнозина от нас просто не си дават сметка, че са подвластни на подобен вид болно мислене и разпространяват тези клишета, като по този начин ги поддържат живи. Андрей Райзин предлага много интересен исторически обзор на явлението.

Антисемитизмът е един от най-старите и още живи предразсъдъци срещу група хора, тоест – срещу религиозно или етнически дефинирания колектив на евреите. Понятието за пръв път използва през 1879 година журналистът Вилхелм Мар, който иска да се разграничи от антиюдаизма на християните и да облече своята враждебност към евреите в „научна” форма.

Стереотипите на антисемитизма са пуснали дълбоки корени в културата и според последните социологически изследвания до ден-днешен се поддържат в най-различни обществени прослойки и групи, независимо от равнището на образованост или социалната принадлежност на хората. Наблюдава се обаче една особеност: не всеки, който употребява антисемитските стереотипи, всъщност е осъзнат антисемит. Много хора просто възпроизвеждат клишетата на антисемитизма и по този начин, може би дори несъзнателно, ги поддържат живи в обществената дискусия и дори им придават някаква приемливост.

Класически пример в това отношение предлага прочутият „берлински спор за антисемитизма” от 1879 година. Тогава либералният историк професор Хайнрих фон Трайчке атакува евреите с обвинението, че тяхното собствено поведение кара хората да скандират „Евреите са нашето нещастие!”, твърди той. Трайчке очевидно не е бил антисемит, призоваващ към насилие, но въпреки това 50 години по-късно националсоциалистите взимат тъкмо неговата „сентенция” като мото на своя пропаганден вестник „Дер Щюрмер”.

В днешната обществена дискусия също често се случва един или друг участник несъзнателно да използва антисемитски клишета, без да си дава сметка за последиците. Просто защото съвременният антисемитизъм има зад гърба си столетна традиция, която се простира от християнския антиюдаизъм, през расисткия антисемитизъм на нацистите та чак до днешния антисемитски мироглед на радикалния ислямизъм.

Християнски антиюдаизъм

Още в Новия завет се натъкваме на антиеврейски пасажи, които можем да си обясним с конкуренцията между тогава още съвсем младата еврейска секта на християните и мнозинството традиционни евреи, неприемащи Исус за пророк. Главното обвинение на християните гласи: евреите носят част от вината за страданията и смъртта на Исус Христос. Част от тези антиеврейски нагласи са оцелели и до днес в езика: например, когато името на Юда се използва като синоним за предател.

Върху тази религиозно мотивирана вражда през Средновековието избуяват какви ли не легенди. Тръгват слухове например, че евреите убиват християнски деца, за да използват кръвта им за тайни ритуали. Легендата за ритуалните убийства се разпространява из цяла Европа и дори служи като оправдание за насилия срещу евреи, включително и в по-ново време. Така например през 1942 година в едно полско градче е организиран погром, при който са убити 42-ма евреи именно като отмъщение заради измислените ритуални убийства.

Социална декласация

Успоредно с антисемитизма върви и осезаемото социално изолиране на евреите. Още от късното Средновековие в много градове те са задължени да носят специално облекло, което ги идентифицира като евреи. Забранен им е достъпът до християнските гилдии, което означава, че не могат да практикуват никакви занаятчийски професии. Така евреите са принудени да стават търговци, предприемачи или лихвари – понеже на християните им е забранено да взимат лихва.

По онова време повечето евреи живеят относително скромно в своите гета, но въпреки това неколцина измежду тях успяват да натрупат значителни богатства като търговци или като кредитори на князете. Този факт ги превръща в мишена на хорската завист и омраза. Тогава се ражда и клишето за „алчния евреин”, които бил особено сръчен в паричните дела. Дори в съвсем ново време, през 1986 година, кметът на германското градче Коршенбройх си позволява да заяви, че бюджетът на кметството може да се оправи единствено, „ако се пребият неколцина богати евреи”.

Модерният антисемитизъм

В хода на Просвещението евреите в Европа постепенно получават почти равни права с християните – в юридическо и социално отношение. Към края на 19-ти век почти никъде на континента няма държавно преследване срещу евреите. Но относителната еманципация на евреите предизвиква нов отпор – и това е модерният антисемитизъм, който в различните си проявни форми остава жилав и до днес.

За разлика от антиюдаизма, този антисемитизъм обединява различни антиеврейски стереотипи и изгражда един завършен светоглед. На прага на модерността той възниква като съпротивителна реакция срещу бурните обществени и икономически промени, които мнозина възприемат като заплаха. По онова време огромни маси хора са объркани пред лицето на абстрактните и непрозрачни процеси, съпътстващи възникването на капитализма и на гражданското общество. Новите обществени структури се развиват направо главоломно, а това поражда у хората нуждата да получават простички обяснения. Така вината за всички отрицателни явления се хвърля върху една-единствена тайна власт, която дърпа конците иззад кулисите: евреите.

Пак през 19-ти век в литературата навлиза и понятието „еврейска раса”. Редица псевдонаучни писания, които се опират върху расовата типология в животинския свят, развиват идеята за неравенството между „човешките раси”. Част от тези писания обявяват „арийската раса” за венец на човешкото развитие и предупреждават, че тя е заплашена от „расови примеси” и „културен упадък”. Псевдоучените-антисемити твърдят, че се води битка на живот и смърт между арийци и евреи, която може да завърши само с победата на едните и унищожаването на другите. Върху тази расова теория нацистите по-късно надграждат своя расистки антисемитизъм, който е насочен към унищожаването на евреите - и в крайна сметка води до избиването на шест милиона души.

Антисемитизъм след Аушвиц

След края на Втората световна война антисемитизмът първоначално изглеждаше изцяло дискредитиран. Специално в Германия обаче с течение на времето се разви така нареченият „вторичен антисемитизъм”, който вменява на самите евреи вината за това, че са страдали и са били преследвани. В основата му е желанието да се забравят престъпленията на националсоциалистите и да се отхвърли чувството за отговорност и вина. Геноцидът срещу европейските евреи или се обявява за пълна лъжа, или се представя в безобидна светлина с твърдението, че „и други държави са вършили гадости”.

От трета страна мнозина се опитват да сложат точка под дискусията за вината на германците. Психологическият механизъм е лесно обясним. Такива хора искат да се освободят от гузната си съвест и от срама, стоварвайки вината върху самите евреи. В мисленето на „вторичния антисемитизъм” евреите изглеждат като някаква отмъстителна инстанция, която непрекъснато размахва „бухалката на Аушвиц” и „не оставя германците на мира”. Психоаналитикът Зви Рекс го формулира точно и остро: „Германците никога няма да простят Аушвиц на евреите”.

Хамелеонът е жив

Антисемитските нагласи и стереотипи в исторически план възникват по най-различни и отчасти противоречащи си причини. Към религиозната омраза на християните през Средновековието се добавя икономическата компонента. С разцвета на капитализма този предразсъдък се доразвива и към него се добавя расовата идеология. Всички тези предубеждения съществуват и до днес и непрекъснато се пригаждат към изискванията на времето – актуален пример е радикалното крило на политическия ислям, а отчасти и новите антикапиталистически движения, в които също има антисемитски тонове. С две думи: като модел за обяснение на света, антисемитизмът притежава пригодимостта на истински хамелеон.