Гениите, които ни измъкват от тинята

България е дървена къщичка - такова видение имам понякога. В едни времена е била доста красива с резбованата си веранда и стругованите колонки с канелюри на парапетите. Сетне я занемарили, та и до днес периодите на немара ясно си личат. После собствениците отново се стягали, стягали и къщичката. Всеки добавял по нещо съвсем свое си, та тя се получила доста разностилна. Но винаги, когато в нея живеели свестни хора, тя изглеждала много добре отвътре. Пък и отвън. Проблемът е там, че била построена на ръба на едно блато. Което винаги подкопавало основите й. И къщичката май винаги (не само сега) е била на път да се срине в това тинесто тресавище. А това тинесто тресавище е безпросветната простотия. Такова е моето видение. То ме довежда до една мисъл: трябва да усилваме основите. Това е цялата ни работа. А основите на една къщичка са същите, каквито са и основите на цялата цивилизация.

Хубавият мол и циклофренията на Гьоте

Веднъж се опитвах да обясня на петнайсетгодишната си дъщеря защо човек трябва да е цивилизован. Трудно ми беше. Попитах я: „Добре, като отидеш в Германия, където толкова ти се ходи, по какво ще разбереш, че си в Германия?”. „Ами - каза тя - до Дюселдорф има един много хубав мол.” „Но мол има и тук!” - възмутих се аз. Не, по-скоро се смутих. Прищя ми се дъщеря ми да има и други опори, за които да се хваща, докато се катери по тая стръмна скала - света. Не само мола в Дюселдорф и другите световни молове. Прищя ми се да знае нещо и за Вагнеровите празници в Байройт, и за Гьоте с неговата циклофрения, и за живота на Алберхт Дюрер, протекъл във вечно бягане от чумата, и за катедралата в Лайпциг, където Бах е свирил на орган.

Тъй че, заради дъщеря ми и заради всички, които се чувстват свързани със света единствено чрез моловете му, реших да напиша поредица от забавни разкази. Разкази, посветени на хората, създали през вековете всички онези прекрасни причини, заради които ние (аз специално) смятаме Света за чудесно и велико място, където си заслужава да се живее. Художници, писатели, музиканти и артисти. Хора, които с изкуството и с живота си са ни дърпали по-далеч от тинестото тресавище.

Имало едно време...

Ще започна с двама мои любимци. През 1888 Винсент ван Гог живеел в Арл. Там се бил заселил поради две причини. От една страна склонността му към депресии го подтиквала да бяга от мъгливия и студен Север. От друга - наскоро починал неговият чичо, търговец на картини, който завещал на брат му Тео една неголяма, но прилична сума гулдени. Парите били само за Тео, явно защото Винсент изглеждал на чичото като абсолютно неблагонадежден луд. И наистина, Винсент сякаш непрекъснато се стараел да затвърди това мнение: само преди няколко години бил изгонен дори от мястото на протестантски пастор, защото пожелал да живее по-бедно и от най-бедните в своето паство. Така че парите отивали за Тео. Но милият брат, вечно верният Тео, се постарал бързо да поправи тази несправедливост. И дал на Винсент част от гулдените. Ето как Винсент ван Гог успял да осъществи бягството си от мъгливия Север в едно от най-пленителните градчета в Прованс - Арл. И започнал да крои планове за една демократична, свободна и щастлива република на артистите. Южна работилница за свободни художници, където всички да живеят щастливо, да обменят идеите си и да работят сред пищната средиземноморска природа. И щом се установил, веднага изпратил покани до познати художници от Париж.

Но на поканата му откликнал само един. Ала не кой да е, а самият Пол Гоген! Гоген бил малко по-възрастен от Винсент и се занимавал професионално с рисуване едва от няколко години. (Както и ван Гог, между другото.) И двамата започнали да рисуват сравнително късно и били до голяма степен самоуки. Но Пол бил извънредно невъзприемчив човек. За разлика от Винсент, който дори си бил забранил да рисува с масло през първите години от обучението си. За да усвои първо майсторството на линиите и перспективата, той дълго време рисувал само графики. А после започнал малко по малко да изучава и живописната техника.

Работа, абсент и проститутки

Но Гоген бил друга работа! Изцяло различен човек! Още когато се захванал сериозно с рисуването (близо четирисетгодишен), той начаса се обявил за нещо като основател на школа. Избистрял теоретичните и емоционалните принципи на своето изкуство в движение. И го наричал „синтетизъм”. Ван Гог се дразнел и притеснявал от самоуверената настъпателност на Гоген. Гоген се дразнел от смирението на Винсент. Имали естествено и куп конкретни естетически неразбирателства. Въпреки всичко обаче двамата добре се разбирали. Големите търкания се появили едва тогава, когато Гоген пристигнал в Арл и се настанил в подготвената специално за него стая. Украсена, впрочем, не с друго, а с поредица „портрети” на слънчогледи, които днес са синоним за ван Гог и струват стотици милиони.

Сред многото други има и един доста пикантен проблем, за който пише Анри Перюшо в биографията на художника. Разбиранията на Гоген за хигиеничен начин на живот доста се разминавали с тези на Винсент. Под хигиенично живеене Гоген разбирал упорит труд, добро хранене, умерено пиене на абсент и вино (докато Винсент никак не обичал умереността в пиенето). Гоген окръглял „хигиената” с ползване на услугите на проститутки всяка вечер. Тая концепция за живота, апропо, не била никак чужда на повечето сериозни мъже от края на ХІХ век. Ето защо никак не е учудващ фактът, че безчет гиганти, от Ленин до Ницше, станали жертва на сифилиса.

Най-прочутото ухо в човешката история

Не, Винсент не мразел проститутките, напротив. Навремето той дори живеел с една проститутка - Сиен. Проблемът бил в това, че не ги приемал като част от хигиеничното живеене. Той чисто и просто се влюбвал в тях. Грубото, безцеремонно и сурово-материалистично отношение на Гоген към жените като че ли наклонило везните към разрива. И раздялата. В нощта на 23-ти декември 1888 година Винсент вървял зад гърба на бягащия след жесток скандал Гоген. В ръката му блестял бръснач. Но Гоген се обърнал и смъртоносният развой се разминал.

Всичко завършило с едно отрязано ухо. Най-прочутото ухо в историята. Което нежният и себеотдаен Винсент изпратил като подарък на една еврейска проститутка. В която бил влюбен.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев