Войната и българите: лишени ли сме от чувство за морал

Рядко сме били в така еднозначна от морална гледна точка ситуация. Имаме агресор, имаме жертва. Агресорът убива, разрушава градове, изнасилва, забавлява се да мачка цивилни с танкове. Агресорът тероризира и собственото си население, кретенизира го с брутална нацистка пропаганда, саморазправя се жестоко с всеки инакомислещ. Стигна се дотам, че Москва насочи срещу нас ядрените си ракети и ни накара в спешен порядък да проверяваме укритията от Студената война.

И въпреки това много от нашите съграждани искрено вярват във възможността за морален неутралитет. Не говоря за платените, нито за онези, които по някакъв начин свързват амбициите си с путиновия режим. Говоря за нормалните хора, които смятат, че битката между доброто и злото не ги засяга. И те не са малко, ако съдя по това, че на политиците ни се налага да използват едни прагматични аргументи, че каквото похарчим за Украйна ЕС щедро ще ни го възстанови, а от бежанците и без това трудовият пазар има нужда (пък те, нали виждате, не са като афганистанците, християни като нас, много от тях въобще етнически българи).

Липсва ни чувствителност

Защо е нужна подобна съмнителна реторика ли? Ами защото мнозинството май не е чувствително към моралния жест. Ами ще се охарчим – това го знае и архетипичният егоист бай Ганьо, който си стиска мускалчетата. И е прав: същината на даряването е именно в това, че губиш нещо, което е ценно за теб. Ама като ни се свиди? Виж, нещо далавера да има - да им дадем старите съветски оръжия, та да получи нови американски на принципа „сливи за смет“?

Светът е направен така, че няма как да даваш, без да губиш. Наградата за щедростта е от друг порядък: ще получим като отплата място в цивилизования свят. За тази цел трябва да сме готови да стегнем коланите, защото санкциите и инфлацията, която ще ги последва, няма да свършат утре, дори бойните действия чудодейно да спрат. Но никой от политиците ни не го казва ясно и еднозначно: намираме се в 1939 година, Хитлер току-що е окупирал Чехословакия, чакат ни „кръв, пот и сълзи“.

Всевъзможни извинения си измислят различните говорители, за да оправдаят моралния неутралитет, който се харесва на публиката. Нямали сме оръжие дори за нашата армия, пък камо ли да даваме. Само че въпросът не е в количеството, а в заемането на позиция – нали помните притчата за вдовишката лепта? Малкото, което бедната жена дала, било „по-приятно на бога от всичките съкровища“. Военният неутралитет, с който се оправдават, наистина изглежда благовиден – ами никой не му се воюва в 21-ви век. Зад него обаче прозира моралният, който е по-страшен. Благодарение на него бомбардировките на Белград, целящи да спрат четвъртата поред война на Милошевич и етническото прочистване на Косово, се приравнява със съвсем безпричинното нападение над суверенна Украйна, прочистена дотук от четири милиона свои граждани.

Другото оправдание ни връща в епохата на постмодернизма, описвана днес като хибридна война. Няма значи една истина, защото по определение всяка монета следва да има и обратна страна. Гледаме едни избити хора в Буча, но как разбираме че не са актьори – ами има и такава възможна гледна точка, говорителят на Кремъл услужливо я подаде на новите постмодернисти-хибридчици. Малко ли холивудски филми сме гледали, където нещата непременно се оказват различни от това, което ни се е струвало на пръв поглед. То си е елемент на трилъра, иначе няма да ни е интересно, нали така. А защо така бързо забравихме, че съвсем скоро същите кремълски дейци ни лъгаха, че няма да нападат, лъгаха дори че не са нападнали, след като 150 000 техни войници бяха прекосили границата на суверенна Украйна. Ами и с паметта ни вероятно става нещо в новата медийна епоха, вниманието ни все по-бързо прескача от едно на друго.

Упадъкът на щедростта и човешкостта

Морално неутралният наш съгражданин просто си търси повод да оправдае егоизма си. В един момент това са кадрите на украинките с лакираните нокти (какви бежанки могат да са това?), в друг изпада в ступор пред колонката, където бензинът вече преваля 3-те лева (бандеровците са виновни!). Този егоизъм се е превърнал в същинска политическа позиция, която умели лидери успяват да яхнат електорално. Нали помните предишните сирийски бежанци, самодейния граничар Динко, расистките заклинания срещу мургавия им тен, викането на духа на свети-хан Тервел, спасил уж християнска Европа от арабите? Или друго - вземете социалните политики, които практикуваме в тази страна. Наместо да бъдат проява на щедрост спрямо хора в тежко положение, те биват „продавани“ на публиката като наказателна мярка спрямо малцинствата – ще даваме помощи, ама само на работещи, само до три деца.

Вероятно за този упадък на естествената човешкост някаква роля е изиграл и комунистическият период, който превърна доброволния труд в повинност, а данъчното преразпределение - в конфискация. Не знам дали помните, че единственият процес срещу Живков беше за така нареченият фонд „Москва“, т.е. парите, давани в помощ на „братски“ партии от третия свят. Процесът така и не тръгна, и все пак той беше показателен: защото как така ще даваме, нали сме най-нещастни, трябва само да взимаме.

Някаква роля за упадъка на щедростта изигра и завистта към неправителствените организации, които се нароиха през 1990-те – за много от тях гражданската и уж доброволческа дейност беше начин да осигурят прехрана в тежкото време на прехода. Последва време на повсеместно икономизиране на живота, наричано от някои неолиберализъм, където местните идеолози далеч надминаха западните си образци.

Заради келепира?

Слава богу, в България има страшно много морални, щедри хора, които даряват, настаняват, оставят свещи и обувки пред руския информационен център. Тревогата ми идва от публичния дебат, от начина, по който се налага да ни агитират. Аман-заман да се включим в тая помощ, защото после ще кярим нещо от реконструкцията на Украйна. Демек няма да вземем морална страна, а си правим тънката сметка. Щом го говорят, явно има хора, които имат нужда да го чуят. Вярвам на онези, които нямат и знаят как да постъпят.