"В Германия брат ми има всичко, но е нещастен"

Ахмед Исмаел чакал цели две години, докато започне да получава минималната работна заплата в Турция. Както много други сирийци, той работил шест дни в седмицата, по 12 часа на ден, но получавал едва половината от възнаграждението, което се полагало на един турчин за същата дейност. През януари най-сетне му повишили заплатата. "Сега мога да пращам пари на мама в Алепо", казва гордо 21-годишният сириец.

"По-добре в Турция, отколкото в Европа"

Ахмед Исмаел е избягал от Сирия, след като терористите от "Ислямска държава" обкръжили родния му град. Младият мъж ни разказва, че и по-големият му брат вече не е в Сирия. Той живее от няколко години в Германия, има работа, говори четири езика, женен е за германка, но въпреки това не е щастлив. "Там брат ми има всичко. Но просто не може да се приспособи към тамошната култура", казва Ахмед и ни обяснява, че именно заради това е решил да остане в Измир. Наел си е малка стая в квартал Басмане, който минава за център на трафикантите, които прекарват бежанци към Гърция. Ахмед може да си плати за място в една от каналджийските лодки, но ни казва, че Европа не го привлича. Предпочита лошо платената работа в една страна, в която се чувства уютно заради сходната култура. Ахмед не е единственият сириец, който мисли така.

Според официалните данни, към момента в Измир живеят около 85 000 сирийски бежанци. Истинският им брой е по-скоро около 150 000, казва за Дойче Веле Мохамед Салех, ръководител на хуманитарната организация "Relief Society for Syrian Refugees". Според него понятието "бежанец" е неправилно. "Не възприемам сирийците в Измир като бежанци. Това са по-скоро хора, които се намират в нещо като чакалня, нещо като автобусна спирка, където чакат да им дойде времето да се върнат у дома", казва Салех. Той е основал организацията си през 2011 година именно с целта да улесни поне малко тяхното чакане. Неговата организация помага на сирийци в търсенето на работа, жилище и училище за децата. Организацията предлага безплатни курсове по турски език, които се водят от учители на доброволни начала.

Организацията на Салех си е поставила и една друга цел: да насърчава сирийците да остават в Турция. Салех разказва, че постоянно получава съобщения от разочаровани бежанци, които са успели да стигнат до Европа, но сега искат да се върнат в Турция. "Никой не иска да разговаря с нас", пише негов познат от Швеция. Други пък се оплакват от дългия престой в бежанските лагери, от лошата храна, мрачното време и студенината, с която се отнасят към тях след събитията в Париж и Кьолн. "Всички тези хора са изненадани от действителността в Европа. И едва сега осъзнават, че там не е раят", казва пенсионираният професор.

"Европа ни мрази"

Махер Махмуд е от Ирак. Разказва ни, че е дошъл скоро в Измир. Преди това е работил две години като зидар в северната турска провинция Чанкири, където получавал по 6 евро на ден. "В Ирак имах две коли, къща и пекарна, но продадох всичко и се махнах, защото исках децата ми да живеят в сигурност", споделя Махер и ни разказва, че преди две години и три месеца е подал молба за убежище в САЩ. Въпреки подигравките на приятеля си Ебрахим, иракчанинът не губи надежда. "Човече, не разбираш ли - и Европа ни мрази, и Америка ни мрази", казва Ебрахим. И добавя: "В Германия отидоха твърде много бежанци. Ние сами ги накарахме да ни мразят. Дори да ми предложат работа, пак няма да отида там. Ще си остана в Турция", казва Ебрахим. Един друг бежанец, който не иска да ни каже истинското си име, споделя същото мнение: "Ако отида в Европа, ще загубя децата си. Когато станат тийнейджъри, ще престанат да ме слушат. В Европа животът е такъв, че не можеш да контролираш тийнейджърите. А тук можем да си живеем така, както сме живели винаги досега. Затова и се примирявам с ниските заплати в Турция. Но тук поне мога да съм спокоен за семейството си".