България - хеви-метъл

Горнотракийската низина е голяма колкото един град – град Лос Анджелис. 150 на 50 км. Въпреки че съществуват известни нюанси, и двата релефа са еднакво непроходими: там – задръстени магистрали, тук – български пътища. Всъщност единственото отличие между американския град и българската низина е, че на техния хълм се вижда надписът HOLLYWOOD, а на нашето тепе - паметникът на Альоша. По-значителни са различията във времето – под въздействието на Тихи океан в Лос Анджелис то е пари, а заради Средиземноморското влияние в Тракийската низина времето е кафенце, биричка, салатка и ракийка. Нашето време е възпято от Ела Фитцджералд в песента Summertime. В свободен превод тя звучи така: „Лято. Густо, майна“.

Попара с вино

Тракийската низина е богата на много мишки, нощем звуковата вълна от тяхното гризане като радиоактивен облак стига до Дунавската равнина, но да говорим тук за развито животновъдство ще бъде малко пресилено и националната ни география ще избие малко на националистическа. Поради това традиционната за българина сутрешна попара с мляко ние, тракийците, сме заменили с попара с вино. А в по-бедни години, като сме нямали пари за хляб, сме яли само вино.

Сега децата ни са доста разглезени и много често чуваме през панела съседското дете да реве, че не иска повече попара с мавруд, а иска попара с „Шато Мутон-Ротшилд”. Деветдесет на сто от тракийските грънци, на които попадаме, като си копаем нивите, са били пълни с вино. Явно древните траки не са познавали още водата. И няма какво да се чудим, че не са се увличали по създаването на писменост, и няма какво да се питаме какво ги е погубило. Като им гледаме надгробните могили, дето са ги нацвъкали из цялата ни низина, си мислим, че целта на живота им е била да умрат. Ние обаче не сме глупави като тях и нямаме цел в живота. Освен това те са били доста хилав народ и са носели много леки метали като сребро и злато, докато ние сме тежкари, прочути сме в Турция със световните си шампиони по вдигане на тежести и сме покрили цялата си земя с такива тежки метали като желязо, мед, цинк и олово.

Ние, ако нямаме за вечеря кило олово и арсен за десерт, просто не сядаме на масата. Недостигът на храна е заплаха за страни като Сомалия и Еквадор, ние си имаме оловно-цинкови комбинати върху най-плодородните почви и сме спокойни за своето бъдеще. Така че в България, когато говорим за география, разбираме химия. Не случайно в пътеписа си за Тракийската низина народният поет Иван Вазов като вижда онова ти ми олово, онази ти ми мед, онзи ти ми арсен, възкликва: „Само това поле може да нахрани цялото царство!“

Старият дъб

Времената, когато географията не е била нито история, нито химия, се помнят от един стар дъб. Той пониква през славната 334-335 година в днешното село Гранит, на 22 км от Чирпан. Повече от 1630 години си живее съвсем скромно, само на една водица и каквото там му намерят корените и изобщо не се смята за природна забележителност. Но духва вятърът на промяната и към дъба се насочват стотици едрогърдести момиченца с микрофони в ръце. „Ядете ли кисело мляко и какво още включва вашата рецепта за дълголетието?“, „Чувствате ли се все още дъб?“, „Срещали ли сте се с Елизабет І и тя каза ли ви защо е останала девствена?“, „Спомняте ли си дали Леонардо наистина беше хомосексуалист, или го правеше само заради пиара?“

После – снимки с пикаещи в дънера му, снимки с президента, участие в реклама на хапчета за дълголетие, участие със спомени за Аспарух в предизборните кампании на националистите… И така – цели 20 години, най-дългите години от живота на Стария дъб. В резултат на което той започна да вехне и съхне, гигантските патерици едва крепят огромните му немощни клони и само няколко зелени листенца рано на пролет ни подсказват, че дъбът се намира в будна кома. Други пък казват, че нарочно погълнал свръхдоза олово…

За разлика от Тракия, родината на хеви метъла, земята на Странджа изцяло е покрита с природосъобразни продукти, останки от изгарянето на естествена дървесина. Погледната от самолет, Странджа е същински нощен Лос Анжелис: докъдето стига погледът – жарава от припламващи въглени. В Америка въглените са красиви, в България са горещи. Тук земята гори под краката ни и ние можем да отидем до някъде само ако сме нестинари. За нестинари ставаме два вида хора – тези, които сме безчувствени към болката и онези, на които вярата ни е по-силна от болката.

Безсмисленото безсмислие

Всички лъжем, че сме нестинари от втори тип. Това, че се лъжем, не ни прави впечатление - когато се пържим, лъжата и истината нямат значение. Абе, каквото и да правим, важното е да не спираме, защото спрем ли на едно място – изгаряме. Ние сме обречени да вървим, вървим нататък и тази жарава няма край на шир и длъж. Никой не знае къде отиваме. Това безсмислие изглежда съвсем безсмислено, това безсмислие ни побърква и ние се опитваме да се спасяваме, като си поставяме някакви цели. Отиваме да си купим разни работи, отиваме да се женим, отиваме да мрем, все неща от този род.

Много добре виждаме, че Турция е на една крачка, още една крачка и топваме тръпни крака в Босфора, но ние тези крачки не можем да ги направим - не знаем как се ходи извън жаравата.

С това и поредният ни урок по национална география завърши, но уроците на географията продължават.