България: Кой ще определя кои новини са фалшиви

Как оценявате от правна гледна точка поредния проект на ВМРО за регулация на интернет - този път чрез местния Закон за защита на личните данни и на основание на Европейския механизъм за защита на личните данни GDPR? Новият законопроект на ВМРО не е ли маскирана трансформация на предишния, чиято цел беше преследването на фалшиви новини в интернет и който дружно беше отхвърлен?

В края на май два законопроекта на ВМРО се разминаха на вратата на парламента – единият беше отхвърлен в Комисията по култура и медии на първо четене, такава изглеждаше, че ще е и съдбата му и в зала, а другият беше внесен за обсъждане. Единият не минава, а другият вече чака. Привидно няма връзка: първият е за изменение на медийния закон, вторият – за изменение на законодателството за личните данни. Но всъщност става дума за едно и също, което се оказа „по сърце" на управляващите – фалшивите новини. Отдавна управляващите са взели този курс, но има проблем – защото не е ясно какво точно са фалшивите новини.

И наистина, законодателните опити по темата не спират. Трябва да се знае, че и сега в НК има текст (чл.326), който прокуратурата се опитва да прилага срещу критични публикации, обявявани за фалшиви новини. Има и производства по чл. 326 – в последно време срещу лекари и експерти. В този контекст Главният прокурор през март поиска спешна промяна точно на чл. 326 в Наказателния кодекс, който според него се отнася конкретно за разпространението на фалшиви новини.

Предишният опит за мерки - споменатият законопроект на ВМРО за фалшивите новини, бе отхвърлен – както казвате, дружно – на първо четене. За всички стана очевидно, че проектът съдържа зле описани действия по отношение на зле описан предмет. Приблизително такива са оценките и в постъпилите становища.

Последният засега опит – този, за който питате, вече е разпределен в друга водеща комисия – по вътрешна сигурност и обществен ред, но ще се гледа и в Комисията за култура и медии. ВМРО изглежда се придържа към дядо Славейковото „Ако би че го не знаеш, опитай са пак!“. Този път мерките са опаковани като изменение на законодателството за личните данни. Но става дума все за същите фалшиви новини и философията е все същата: да се въведат механизми за контрол.

След като СЕМ категорично се противопостави на идеята „да оповестява страници, които съдържат дезинформация“, този път проектът възлага борбата срещу разпространяване на дезинформация в интернет на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД). КЗЛД едва ли ще се съгласи с любезно предложените ѝ нови функции, освен ако не се преименува в Комисия за защита на личните данни и борба с дезинформацията в интернет.

Откривате ли правна логика в прехода от преследване на нарушения в законността при обработка на личните данни към преследване на разпространяване на дезинформация в интернет?

Новият законопроект предвижда контрол от КЗЛД отново на основата на известната вече дефиниция за „дезинформация в интернет средата“. Министерството на правосъдието казва за нея следното: „Освен че с тази дефиниция се разширява неограничено рамката на закона по отношение на неопределен кръг субекти с вменените нови правомощия на СЕМ (сега на КЗЛД), се допуска налагане на цензура чрез премахване на публикация и спиране на достъпа до съответните интернет страници“.

Мотивите на новия проект са написани като сценарий за сериал – разказва се съдбата на предходния законопроект, „превратното му тълкуване“, отхвърлянето му и т.н. А вносителите от ВМРО се обосновават с „меко казано двоякото тълкуване“ на предходния. Накратко, мотиви няма, мотивите са „не ни разбрахте“.

Дали квалифицирането на една информация като вярна или невярна е по силите на медийното право? То не трябва ли да санкционира само негативните ефекти върху моралното, психическото и физическото здраве на хората (особено на децата) и върху репутацията им от разпространението или неразпространението на дадена информация?

Преднамерено, а и непреднамерено разпространявана невярна информация може да бъде опасна за живота и здравето на хората – например, когато се предлага опасно „лечение“, или когато се злепоставя политически противник чрез лъжа. Когато става дума за радио и телевизия, се очаква адекватна реакция на водещите в студиото, освен това медията носи редакционна отговорност. В социалните мрежи няма водещи, но опасната информация все пак може да бъде заличена, да бъде скрита с определени указания (риск за здравето, враждебна реч, призив към насилие), може да бъде придружена с препратка към поясняваща информация или алтернативни източници. Има широк спектър от хипотези и широк спектър от възможни реакции на журналистиката и медиите. Може и да не се прави нищо, но законодателите са все по-малко склонни това да продължава.  

Политиците обичайно предлагат институция да определя кое твърдение е вярно. Например президентът Тръмп предлага министърът на правосъдието да оцени определени платформи като източник на дезинформация, а средствата за реклама от държавните агенции да зависят от тази оценка. Работа ли е на изпълнителната власт да прави подобна оценка? Това очевидно ще е предмет на дебати, които предстоят в САЩ. Ако се върнем към България – работа ли е на Комисията за лични данни да прави подобна оценка? Отговорът изглежда очевиден.

Фалшивите новини не се ли превърнаха в мантра, чрез която в последна сметка да се ограничи правото на медиите да казват истината? И дори по-лошо - да се стигне до промени в Наказателния кодекс, които да дадат основание за силова намеса в работата на неудобната журналистика?

Нищо добро не мога да кажа за политическата употреба на понятието „фалшиви новини“. Има стремеж цялата критична информация да минава в тази рубрика. В България, както казах, има и открити производства по НК, за съжаление.  

Каква роля в това отношение изигра и ще изиграе пандемията? Налага ли се в такава ситуация доброволен отказ от свобода на словото в полза на защитата на здравето?

В  началото на пандемията имаше напълно недопустими политически оценки. Ще се помни изказването на министъра на финансите „Не е моментът да си говорим за демокрация“. Наложи се Съветът на Европа да издава ръководство, за да заяви обратното.

Поради особеностите на ситуацията, информацията е концентрирана в държавата и държавата предлага на аудиторията толкова информация, колкото и както намери за добре. Все по-ценен става всеки опит на журналистиката да изпълнява критическата си функция. Уверихме се отново, че работата на медиите не е да ни засипват с факти, а в непозната и динамична среда да ни помогнат да действаме правилно. Що се отнася до баланса между свобода и сигурност, ситуацията изисква не ограничения, а чувствителност. Слушаме да се говори за уязвимите групи като за „справедливо отписани" от живота, а за определени етнически общности – като за „виновни". Огромен въпрос за друг разговор е навлизането на медиите в личната сфера, което вече изглежда необратимо, при това не без участието ни.

Ако завършим, с каквото започнахме – т.е. със законодателния сериал за фалшивите новини: България е в Европейския съюз, работи се за единен цифров пазар, има единен европейски подход към дезинформацията, казано е кои са приоритетните инструменти и в тази картина няма място за Хъмпти Дъмпти, за когото думите означават това, което той реши.