Бавната смърт на българските съкровища

Репортаж на Татяна Ваксберг:

Картини, които оживяват посред нощ и започват да говорят. Звучи като фентъзи-филм от типа на “Нощ в музея”, но в София има поне петима души, за които това е едва ли не реалност. И петимата работят в криптата на храм-паметника “Св. Александър Невски”. И знаят, че когато вечер си тръгне последният посетител, иконите от стените започват да издават звуци. “Чуваме ги, ако е тихо”, споделя изкуствоведката Мариела Стойкова. “Иконите са рисувани върху дърво, което се свива и отпуска под въздействието на температурата. Наричаме го “пукане”. Всичко, което виждате тук, “пука” почти ежедневно”, добавя тя.

Водим този разговор на пет метра под земята и зад няколко дъбови врати, които пазят средновековните и възрожденските съкровища. Някъде отгоре, само на няколкостотин метра от нас, в този момент се обсъжда бюджетът за 2016 година - онзи неприличен документ, който отрежда около 0.6% от БВП за култура. За криптата тези 0.6% се изразяват в следното: петима специалисти със заплата малко над минималната работят в музей без каталог, без охранителни камери, без сигнализация и без предпазни стъкла. И най-вече без климатична инсталация, която да пази иконите. Тоест, да спре тяхното “пукане” и по-нататъшно разрушаване.

За кого пукат иконите

Застанали сме пред икона от 1775 година. Взираме се в един процеп в дървото, тръгнал да разполовява изображението. Спуска се отгоре и всеки момент ще стигне до лявата ръка на Богородица. Но както обяснява Мариела Стойкова, иконата съвсем наскоро се е върнала от реставрация и ръката на Богородица си е цяла-целеничка. Само че до време. След няколко седмици иконата ще трябва да се върне обратно в ателието, защото промяната на температурата в криптата наново ще огъне дървото. Студът ще го свие, топлината ще го разпусне, после студът пак ще го свие, топлината пак ще го разпусне, а после пак и пак. С всяка икона се случва едно и също - тя линее в неподходящо оборудвано помещение и периодично попада при реставратора, който я реанимира за нов кратък живот.

“Най-добрата реставрация е да създадеш такива условия, които да не водят до реставрация”, казва Тодор Бръчков, докато оглежда новата група икони, нуждаещи се от лечение. Три от тях са покрити с плесен, почти всички останали са деформирани под въздействието на температурата. Бръчков е реставратор от 35 години, така че познава страданията на не една и две икони. Помни средата на 1990-те, когато старата климатична инсталация се развалила окончателно, в резултат от което експонатите влезли в порочния кръг. “Не можем да обясним на никого в какви условия съхраняваме това богатство”, казва реставраторът.

"Няма пари"

Ръководителката на криптата Ралица Русева помни всяка докладна, която е писала до всеки един министър, всяка година. В тези документи са описани проблемите. И са посочени решенията: от климатичната инсталация, през оправянето на течовете, които водят до образуване на мухъл, та чак до защитата на музея от кражби. “Съдържанието на тези докладни е едно и също”, обяснява Русева. “Променят се само конкретните показатели на настъпилите щети”. И не, отговор няма. От никого, години наред. При по-настойчиво питане идва ред на обичайното оправдание: “няма пари”.

Днес е понеделник, криптата не работи - провежда се инвентаризация. Петимата специалисти, работещи в музея, правят преглед на произведенията в едно преградено от стелажи пространство, по-тясно и от панелен хол. Вадят от дървените клетки икона по икона, отделят плесенясалите за реставрация, връщат обратно оцелелите. Мястото се нарича “фондохранилище”, но ако съдим по условията тук, то не съхранява особено добре безценния фонд. Дървените стелажи, върху които са поставени иконите, са произведени през далечната 1964 година - и са много повече развъдник на бактерии, отколкото спасител. Трите пострадали от тези условия икони ще отпътуват тази седмица към ателието на реставратора Тодор Бръчков.

С подръчни средства

Говорим вече трети час, а темата почти не се променя - става дума все за експонатите, а не за това, което пише във всеки вестник - заплатите. “Въпросът не е само в парите, а и в това, че няма нормални условия за труд”, казва уредничката Кети Фудулска, възпитаник на Художествената акадмия с 14-годишен стаж, която получава месечно по 390 лв. след удръжките. Подобно на колегите си, и тя сама финансира своите изследвания, а после се сблъсква с факта, че няма къде да ги публикува.

“Виждате ли този етикет?” - пита Мариела Стойкова и сочи надписа под иконата, заплашена от разполовяване. “Пише само, че иконата е от Рилския манастир и е от 1775 година, но изясняването на тези два факта може да отнеме години работа”. За да се установи коя икона от кой иконостас е, се издирва стилова близост, търси се съвпадение по размер, съпоставят се множество фактори. “Идентификацията на някои от иконите е започнала още през 1944 година, когато част от сътрудниците на археологическия музей са били евакуирани с произведения от археологическия музей в Рилския манастир. А сега нямаме пари за командировки, така че повечето от нас обикалят църквите за своя сметка, снимат иконостасите с подръчни средства или молят свои познати да свършат тази работа”. И така за повече от 300 експоната в криптата - поставени на стойки от 1960-те години, осветени с лампи на половинвековна възраст и представени със саморъчно направени етикети, които поне са ламинирани. Благодарение на дарението на загрижен посетител.