И вечерта, и разговорът бяха изключителни. Бяхме последните гости в италианския ресторант на „Фридрихщрасе“ в Берлин – чиниите бяха празни, но интересното едва започваше. Точно като в най-политизираното кафене в Москва - „Жан-Жак“. То отдавна е затворено, но онази вечер неговият дух по невероятен начин се бе пренесъл в Берлин: на масата седяха хора и говореха за съдбата на своите родини. На руски.
Всички говорят за войната
Днес подобни разговори в Европа има много. Рядко се случва новопристигналите да не засегнат въпроса за това, което се е пречупило и преобърнало – онова, което е преместило от местата им стотици хиляди хора, да не говорим за тези, които всепоглъщащото зло е унищожило физически и смазало морално. Украинците са единни и са въодушевени от борбата, а руснаците са объркани: питат се дали могат да се върнат, как да изкарат някакви пари, как може да бъде спасена страната от надвисналия над нея крах? И изобщо ще има ли какво да се спасява?
И ние говорихме за това, но в нашата компания имаше и германци - рускоговорящи германски граждани, които започнаха да задават съвсем други въпроси:
- Защо вие, руснаците, не излизате по улиците да демонстрирате против Путин и против войната?“
- Къде? по улиците на Москва ли?
- Не, по улиците на Берлин.
Щом ни бият, значи се страхуват от нас
Германците не спряха да настояват: та това е толкова важно – да говориш за несъгласието си с линията на властта, да протестираш против войната, да използваш пълноценно тези демократични институции, които тук са достъпни за всеки. Само трябва да протегнеш ръка!
„Отучила съм се!“, промълвих. В продължение на две десетилетия съм ходила на какви ли не протестни митинги - шествието на писателите, марша на майките и други. Така и не забелязах в кой момент насилието срещу участниците стана неотменна част от тези акции.
И ето какво излезе от диалога ни с руската власт: репресиите се оказаха езикът, разбираем и за двете страни. Ако ни бият, значи се страхуват от нас. Колкото повече ни бият, толкова повече се страхуват. Или поне така беше допреди войната.
Руснаците мълчат
Докато вечерта изтича, в Украйна страната ми престъпно изтрива един след друг градове от лицето на земята, а аз не чувствам нищо повече от объркване и умора. Не си представям своя адресат: кой в Берлин има нужда от моето самотно „Не на войната?".
„Ние“, казват германските ни събеседници. За да знае Германия, че не всички руснаци поддържат Путин. Че не всички майки се гордеят със загиналите си синове. Че не всички деца рисуват танкове, мечаейки да бият украинците на фронта.
Но руснаците мълчат, а аз се досещам защо е така – приспособили са се, приютили са се, стоплили са се. Казват: „Защо ни е да ходим някъде?“. Впрочем, не споделям на глас теиз свои мисли. Сега и аз само мълча.
*****
Вижте тази снимкова галерия на ДВ: