Стената и илюзията за "тотална свобода"

Берлинската стена падна. Празнувайте!

Заобикаляме ги. Не ги събаряме.

Събра ни споменът за една Стена. Стена, съборена без наше участие. Символна стена. Която символично разделя миналото от бъдещето.

Стена, която постоянно - вече 35 години - задава въпроса как да освободим бъдещето от миналото.

Нека си представим затвора, чиито стени ние самите не посмяхме да разрушим. Не посмяхме да назовем нашите най-различни страхове - страх от тайните на миналото, страх от тайните на бъдещето, страх заради онова, което сме извършили, и страх от онова, което тепърва ще направим. Страх от дързостта и страх заради самия страх.

Всички идваме отнякъде. Всекидневно трябва да се справяме със своето наследство, а понякога и със своите наследници. Това е мисията на всяко поколение: да пренесе безболезнено болката от опита на бащите, за да я осмислят внуците, да се научи да прощава  грешките, с които миналото е натоварено, за да научи следващото поколение, че прошката е единственият начин да освободим бъдещето от миналото, че правото на грешка е най-човешкият от всички човешки грехове.

Впрочем…какво знаем за опита на бащите? Не стоим ли оковани с лица към стените, с които те ни предпазваха, обсебени от собствените си възприятия за света, които им се явяваха като отразените сенки в Платоновата пещера?

Стените са предел и преграда.

Стените са място за плачене и място за прегръщане.

Изплюваме себе си върху стени.

Изплакваме себе си - пак там.

Пишем върху стените. Заобикаляме ги. Не ги събаряме.

Филмът за "Стената", който бе спрян от разпространение

Има два български филма, които носят заглавие "Стената". Един игрален и един документален. Игралният е на режисьора Емил Цанев. В главната роля е Иван Иванов. Всичко се случва по време на строежа на огромна язовирна стена. Около стената се сблъскват два възгледа за света - на човек, подчинил се на непреодолимите стени на "социалистическия градеж", и на човек, който не иска да се примири с тях. Премиерата е през 1984-та. Сценарият е на Владимир Ганев. Година по-късно Владимир Ганев бяга в Канада и става политически емигрант.

Другият - документалният филм - е разказ за няколко 14 годишни ученици, които на 8 декември 1987 - седем години след убийството на Джон Ленън, решават да напишат на стената на Нотариата "Джон, ти си в нашите сърца". Арестуват ги. Закарват ги в милицията. Регистрират ги в детска педагогическа стая. Глобяват родителите им "за повреждане на няколко софийски стени", заплашват едни от семействата с изселване, преустановяват научната кариера на други…. 

Документалният филм "Стената" е на режисьорката Искра Йосифова. Сценарият е по разследването ми, публикувано във в. "Поглед". Филмът бе завършен през 1988 година и бе спрян от разпространение.

Срещу тази стена катастрофира човешката хуманност

Ние всички, особено пишещите, разрушаваме стени. И изграждаме стени. Крещим срещу стените. Веднъж произнесени, словата творят реалност.

Преди месец жители на софийския квартал "Княжево" издигнаха стена с крясъци срещу разкриване на Център за социални грижи на непридружени деца бежанци. Ще повторя: деца бежанци. Деца без родители. На възраст между 3 и 18 години. Двайсет деца, озовали се сами в една недружелюбна среда.

Срещу тази стена катастрофира човешката хуманност. Не за първи път. Преди месец два столични района - район Оборище и район Витоша - обърнаха гръб на тези двайсет деца на възраст между 3 и 18 години.

Събарянето на Стената и илюзиите

Как да мислим стените? Първо като геометрия.

За маите те са предел. Стените разделят "отсам" от "отвъд". Върху тях е изградена космогонията на древните. Когато падат тези стени, изчезва и тяхната цивилизация.

За китайците по време на културната революция стената е платформа. Място, на което можеш да обругаеш един или да се поклониш пред друг.

За хората в 21 век версията на стената е сцена и арена, проекция на всичко онова, което претендираме че сме, но не сме.

За нас, които не участвахме в събарянето на Стената, това бе илюзия за началото на "тотална свобода". Периодично се вторачваме в каменните отломки, около които всяка година около 10 ноември се правят пърформанси, за да не би да забравим, че сме част от европейското пространство на свободни хора.

Софийският фестивал за европейска солидарност, посветен на 35-та годишнина от падането на Берлинската стена, който започна през октомври и ще продължи до декември, постави в центъра на вниманието темата за стените, които паднаха и стените, които останаха.

Какво си казахме, какво премълчахме? И кои са страховете от днешните стени, между които лавираме.

Докато празнуваме, се сриваме все по-надолу, натиснати като в някаква библейска обреченост - от безнравствеността на толкова много от управляващите.

Докато празнувахме, не ни остана време да реагираме на поредното действие на служебното правителство, което отново постави олигарха, санкциониран заради корупция от САЩ и Великобритания, над порядките в порядъчните общества, над всички нас, над държавата, изгонвайки в спешен порядък три държавни институции от сграда в центъра на София, за да я предостави на формацията на Пеевски.

Докато празнувахме началото на илюзията за "тотална свобода", наглостта се хили в лицата ни и повтаря: Да, свободни сте да ни търпите. Берлинската стена падна. Празнувайте!

***

Този коментар изразява личното мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.