Rex: цар и куче

В момента, в който отворих уста, знаех, че ще изтърся една глупост, но беше вече късно. Побързах да се поправя, но пак закъснях – състудентите ми се кискаха неудържимо, а аз се червях. Изпитът по латински бе една от най-ниските точки на и без туй безславното ми следване в софийския университет. Единствено преподавателят, висок, тих мъж с очила, чиито стъкла бяха дебели като лупи, остана невъзмутим при отговора, който дадох на неговия елементарен въпрос (какво означава rex, колега), вписа оценката в студентската ми книжка и ми каза довиждане. Едва по-късно си дадох сметка, че моето безхаберие и невъзмутимостта на този симпатичен човек, заедно със славата му, че никога не “къса”, имат може би един и същ корен: подозрението, че латинският е един мъртъв език. Неговата невъзмутимост беше маската на неговата резигнация.

Най-дълбоката следа

Жив или мъртъв - това е въпросът, когато стане дума за съвременното състояние на латинския език. Юрген Леонхардт, професор по латински в Тюбинген, хвърля мост между тези, които смятат, че латинският е мъртъв, защото не се говори от никого като матерен език, и онези, които твърдят, че латинският ще бъде жив докато има хора, които го използват, като свързва езикознанието с историята и културологията и разглежда развитието на латинския в широкия контекст на езиковата култура изобщо. Латинският език е най-дълбоката от многобройните следи, оставени от древните римляни. Но книгата на Леонхардт “Латинският. История на един световен език” не си поставя за цел да припомни значението на латинската традиция; тя е преди всичко размисъл върху особения статут на латинския като “мъртъв” език. Защо европейците са си служили с този език в продължение на 1500 години след края на Римската империя, защо все още го използват и какво всъщност означава “мъртъв” език? Интерпретацията на Леонхардт е тясно свързана с понятието “световен” език, нещо повече – и това е неговата водеща мисъл, - смъртта на един език е важна предпоставка за утвърждаването му като световен език. Авторът пише, че жизненият цикъл на всеки език е само времето, през което той остава непроменен; а латинският бива окончателно фиксиран още през 1 в. пр. Хр., епохата на латинската класика. От тази гледна точка съвременният английски не е световен език, защото при него е налице поливариантност, която протича извънредно динамично.

Според Леонхардт латинският е в истинския смисъл на думата “световен” език не толкова заради географското си разпространение, а най-вече заради проникването си в дълбините на времето. Онзи, който знае този език, получава достъп както до съвременни текстове (например папските енциклики), така и до такива, които са били писани преди хилядолетия. Централната теза на автора гласи: “Латинският (както всички други световни езици на предмодерната епоха) постига тази позиция, само защото се откъсва от една конкретна общност от хора и от своя ‘матерен’ статут и по този начин в известен смисъл се превръща в ‘мъртъв’ език, изучаван само в училище.” Тъкмо обстоятелството, че латинският е бил така слабо свързан с определена политическа сила и с определен народ, е фундаментално условие за запазването му като общия език на Европа, въпреки появата и постепенното налагане на отделните национални езици. “Ако латинският беше така тясно свързан с населението на Италия, както гръцкият с Византийската империя, и обратно, ако германските племена не бяха възприели латинския като културен език още през античността, езиковата история на Европа щеше да се развие в друга посока.”

Латинският прави човека

От работата на германския латинист научаваме, че теорията за “мъртвия” език се появява през 16 в. и почива на една проста логика: от език, който се изучава само в училище и не е езикът на даден народ, не могат да се очакват особени постижения, следователно той е обречен или мъртъв език. На другия полюс е “естественият”, тоест говоримият език, смятан за “нормалната” езикова форма. От Просвещението нататък “естественият” език се съединява с концепцията за матерния език и с представата, че само последният е в състояние да изрази най-дълбоките мисли и чувства на човека. Около 1800 латинският губи окончателно положението си на активно използван език, а през 19 в., под знака на нациите и национализма, езиковата дискусия придобива политически оттенък с утвърждаването на виждането за националния език като матерен език. Така на латинския започва да се гледа с известно подозрение и той се трансформира постепенно в чисто исторически език.

Най-забележителното при тази съдбоносна промяна не е, че латинският отпада като средство за комуникация, а че не се оказва изтласкан на периферията на обществения интерес и образователната политика. Напротив, той отново придобива динамиката на културен език, макар и без практическо предназначение. В програмата на германската гимназия, чийто модел намира световно приложение през 19 в., латинският заема централно място, което му осигурява невиждано преди глобално присъствие. Повече хора учат латински от когато и да било преди. “Филолозите изтласкаха теолозите от класните стаи”, пише Леонхард.  “В световната история едва ли има друг пример за език, който има такова голямо обществено значение, въпреки че не се говори или пише почти от никого. В това отношение латинският заема специално място сред всички исторически културни езици.” Авторът обяснява възникването на тази парадоксална ситуация с характерния за века на историзма захлас по античността, с възхода на историческата филология и най-вече с пробива на хуманистичния идеал за езиковото образование като най-важния елемент в духовния градеж на човека. 

Днес тези условия не съществуват повече и “историята на латинския отново се оказва на кръстопът, сравним по значение с обрата от 1800”. От края на 19 в. латинският като част от общообразователните програми в света се оказва под силен натиск или бива дори премахнат от тях. Днес той се превръща все повече в език за специалисти, въпреки че в Германия латински учат 800 000 ученици, третата най-голяма група след изучаващите английски и френски, и въпреки констатираното от Леонхардт любопитство към античността в популярната култура на последните години.

Предимство на училището

Заключителните думи на тюбингенския латинист са слово за ползата от латинския език в условията на глобализацията, чието разгръщане включва и размиването на понятия като матерен език и нация. Неговият генерален извод гласи, че единственият шанс на историческите езици е в изучаването и овладяването им като всеки чужд език. И тук той прави едно важно аналитично наблюдение: “Настъпилото след 18 в. развитие, което разделя функцията на латинския като средство за комуникация от функцията му като средство за формиране на духа и дава предпочитание на втората, отричайки първата, се оказа пагубно. Пълният отказ от езиковия характер на латинския води към окончателния му заник.” Затова Леонхардт, който никъде в своето повествование не се доближава до двата капана, дебнещи всеки латинист, апологетиката или черногледството, пледира в полза на училището и практическото усвояване на латинския и против фокусирането върху него изключително като предмет на университетски, тоест научни изследвания.

В практическата насоченост на отговора как да учим латински авторът вижда и отговора на въпроса защо трябва да учим латински: за разлика от другите исторически езици, латинският продължава да стои и днес по-близо до модерните европейски езици, което позволява изучаването му като жив език, а не само като  културен език (какъвто несъмнено е), и което отваря пътя към огромния масив на латинската литература и документи. За сведение: “литературата на римляните”, от Цицерон до Тацит, представлява “само една, макар и ярка като слънце точка в латинския космос”; преобладаващата част от латинското писмено наследство възниква само през онези няколко века от Ренесанса до нашето време; Леонхардт твърди, че “милиони страници” в библиотеки и архиви не са били отваряни повече след като са били написани – те очакват своите изследователи и читатели.

Jürgen Leonhardt: Latein. Beck