Иван Ланджев: "Струва си да си по-обичащият"

ДВ: Коя е най-вдъхновяващата история, с която се срещнахте през тази година?

Иван Ланджев: Като човек, който се е занимавал с шахмат, веднага ще ви кажа - успехите на българските дами в световния шах през 2023-а. Сега тези момичета получават заслужено внимание в медиите, но не знам дали наистина хората си дават сметка какво значат успехите им - те не са изолирани. Говорим за група от таланти, за серия от постижения и в индивидуални, и в отборни първенства, говорим за истинско ново поколение в нашия шахмат. Израснало без капка стимул или помощ от държавата, успяло "на въпреки". Познавам треньора им Петър Арнаудов и използвам случая да го поздравя за труда. Такива неща не се срещат често. Веселин Топалов беше (и все още е) гений, но геният е нещо съвсем различно - той е наистина изолирано явление, появата му си е чист късмет за средата и не може да се разчита, че често ще се появяват подобни след него. А тук - нека повторя - говорим за цяло ново поколение в българския шах. 

Другата история е от САЩ - натъкнах се на нея, докато специализирах в Чикагския университет тази година. Става въпрос за примера на един местен артист - човекът е израснал в гетото, насред насилието, престрелките и наркотиците, в известния с гангстерската си репутация South Side Chicago. Та, този артист купува изоставена къща в South Side, постройката е пред събаряне. Наоколо се навъртат банди. И я превръща в нещо като… най-точната дума е читалище. Обожавам нашата дума "читалище", както и самата концепция. Къщата се превръща в културен център на квартала - има библиотека, сцена, изложбено пространство. Там редовно се провеждат четения и лекции, малки концерти и прожекции, изложби… Насред гетото, напук на насилието. Ходих, контрастът е изключително впечатляващ. После артистът взима втора изоставена постройка, после трета. Създава мрежа. И лека-полека този човек, сам, с налудничавото си желание, с уважението си към общността (това е много важно) успява да попромени облика на квартала. Отново - "на въпреки". Много обичам истории "на въпреки".  

ДВ: Освен незаобиколимата "война", коя друга дума бихте определили като дума на годината? 

Иван Ланджев: Абревиатура e - AI. Всеки говори за изкуствения интелект, и с право, но ми се струва, че страховете идват от преувеличението. Никога не бива да забравяме, че страшното на този свят са хората, не машините. 

ДВ: И все пак Вие как виждате изкуствения интелект - като възможност или опасност? Къде теглите чертата?

Иван Ланджев: Не съм съгласен с фаталистите. Изкуственият интелект изпълнява команди, зададени от хората - това е инструмент. Трябва да се притесняваме от хората, не от инструмента сам по себе си. Разбира се, че има потенциални опасности - най-вече в областта на фалшификациите. Но не вярвам във "въстанието на роботите", не вярвам в настъпването на онзи повратен момент, в който AI ще извърши действие без първоначално указание от човек. Това би означавало свободна воля, би означавало постъпка. Само хората постъпват. 

Също така мисля, че ChatGPT е посредствен поет. И съм напълно спокоен за бъдещето на т.нар. творчески професии. В тях човешката грешка е нещо важно - така разбираме авторовия почерк. Има професии, в които човешката грешка е недопустима - сърдечна хирургия, пилотиране на пътнически самолети и т.н. Там е важно да не се греши, важно е ръката на хирурга и на пилота да не трепва. Но ръката на художника? Аз искам тя да трепне. И нещо друго - изкуството е хем проява на свободна воля, себеизразяване (за което ти трябва субект), хем форма на общуване с другия. От самото начало, от рисунките в пещерата Ласко. Едни хора са ги оставили, за да ги видят други хора. И веригата на това общуване не се къса до днес. Няма и да се скъса - ние винаги ще имаме нужда да си разказваме истории. Човешки истории.

ДВ: Кое е най-хубавото и кое - най-лошото нещо, случило се на България през 2023-а?

Иван Ланджев: Това, което ме притеснява в така зададения въпрос, е, че пак предпоставя една пасивна роля на България, която седи и чака нещо да я сполети, да "ѝ се случи". Много хора,  изглежда, вярват в това и си им харесва. А на мен ми се струва и погрешно, и опасно. Най-хубавото нещо би било осъзнаването, че от нас зависи на какво ще прилича България занапред - на зала "България" или на булевард "България". В момента все още прилича на булеварда. От едната страна офиси, от другата - панелки. И прогресистите се карат с носталгиците. 

ДВ: Един Ваш текст - "Българско селфи" - стана вирален в социалните мрежи две години след първото си публикуване. Образите и дефицитите в общество, които критикува и осмива, явно са все така актуални. Има ли изход от сякаш ендемичните проблеми като популизма и псевдопатриотизма? Как би изглеждал той?

Иван Ланджев: Най-адекватният отговор на разпенявени идеологии, популизъм и псевдопатриотизъм винаги е била нормалността. Можем трезво да приемаме факта, че сме българи. Защо трябва постоянно да сме обсебени от идеята, че сме "най" каквото и да е? Ако сме нещастни, ще сме най-нещастният народ. Ако сме древни, ще сме най-древните на планетата. Нищо от това не е вярно. За какво ни е? България е чудесна и без този порив към самомитологизиране. И крайната гордост, и крайният срам са нелепи тъкмо в своята крайност. 

Политически опортюнисти (сиреч най-обикновени тарикати) лъжат хората, че се намират в революционна ситуация, което не е вярно. Резултатът от тази лъжа е плакатният патриотизъм - като си тръгнал на "освободителна война", естествено знамената и пилоните стават все по-големи, реториката все по-възрожденска, призивите все по-шумни и показни. Само че тук е важно да не забравяме нещо - никой не може да ти вмени как да обичаш родината си. Аз избирам винаги да се връщам тук, защото обичам България - колкото и да се опитват тарикатите да си присвоят родолюбието и да го направят ексклузивно. Не, не сте познали - то е на всички.

А текстът ми, както казвате, стана "вирален", защото е в същността си патриотичен и нямаше как да бъде написан без любов към България. Ако наистина обичаш родината си, както обичаш семейството си, можеш да ѝ кажеш някои неща.

ДВ: Публикувахте и новата си книга "За неизбежната случайност". Но има ли кой да я прочете? Очевидно обществото ни става все по-функционално неграмотно?

Иван Ланджев: Аз нямам никакво право да се оплаквам като автор, защото книгата излезе към края на май, а вече има четвърто издание и всеки следващ тираж става по-голям. Просто благодаря на хората. 

Не съм преподавал на по-малки, но когато ме поканят да гостувам в някоя гимназия, винаги виждам будни деца на тези срещи. А когато се случва да преподавам на студенти, виждам будни млади хора. Не мисля, че се раждат по-малко умни и даровити личности в България, това е абсурдно. Просто трябва да направим знанието по-изкушаващо, да изградим обществена среда, в която да си чел книги е готино. Точно така - готино. И това не бива да се подценява, не бива да ви звучи несериозно - много важно е четенето да се възприема публично като нещо готино. Защото то е. 

ДВ: Какво пожелавате на България и какво пожелавате на света през новата година?

Иван Ланджев: Да спрат войните, няма по-важно нещо. И големите, по света, и малките граждански войни, които бушуват в главите ни. Да си говорим. И на тази вечна везна на любовта винаги да сме от страната на по-обичащите. Одън пише: “Щом не е равна любовта при нас,/ то нека по-обичащият да съм аз.". Струва си да си по-обичащият.