В България резултатите от преброяването по традиция отключват националното вайкане: топим се с двеста хиляди по-бързо от очакваното. Над публичността надвисна мрачното понятие за демографска пустиня: нивото на населението е толкова ниско, че вече не е възможно връщане назад. И, разбира се, няма партия, която да не обещава да се погрижи за националната фертилност, което толкова се изтърка, че дори вече не поражда глупави шегички.
Проблемът, разбира се, е много сериозен, защото намаляващата от 1970-те години насам раждаемост води до застаряване на населението и оттук до още по-ниска раждаемост. А междувременно мощното поколение на бейби бумърите легна тежко върху пенсионната система. Ако преди 20 години 100 излизащи от пазара на труда са били заместени от 124 нови работници, днес те са наполовина - 61. И този процес е лавинообразен, защото колкото по-малко са хората, толкова по-малко инвеститори ще се отбият в България. А поради това доходите ще падат и хората ще намаляват още повече.
Демографският ужас е най-силен при крайнодесните, които разглеждат нацията като биологичен феномен, подлежащ на интензивни процедури. И популистът Орбан се захвана с демографската задача: нацията да достигне 2,1 деца на унгарска жена до 2030 (човек неволно се сеща за Димитров, който беше заръчал да станем 10 милиона). След като харчеше по 5 до 7 милиарда евро годишно за подпомагане на родителството, миналата година Орбан вдигна цифрата от 1,23 на 1,55 деца на жена, сиреч настигна България, но си остана все така безнадеждно далеч от сакралните 2,1, необходими за стабилизиране на населението.
Имиграцията като спасение
Грижите за семействата са прекрасно нещо, но те няма как да решат демографския проблем на модерния свят. Хората раждат по-малко, защото децата вече не са ресурс за работа на полето, а отговорност, да не кажем лукс. Единственият начин за справяне с неминуемото намаляване на собственото население е имиграцията. САЩ приемат по 250 000 имигранти годишно. Правят го и други страни - като Великобритания, Франция, Германия. Но тъкмо това отказват да приемат популисти като Орбан, които насъскват населенията си срещу нашествениците. И понеже новодошлите очевидно са в неблагоприятно положение, биват експлоатирани и дискриминирани, в работа влиза расистката теза за културното нашествие, което уж рискува да претопи местните традиции. Френският писател Ремонд Камю създаде за целта конспиративната теория на "голямото заместване", според която глобалните елити подменят християнските населения с мигрантски, за да ги владеят по-лесно. Срещу страха от това, че ние намаляваме застава огледалният страх, че другите се множат.
В нашия дебат дори професионални демографи не смеят да споменат темата имиграция. Чуваме я понякога откъм бизнеса, но тук пък левите се възпаляват, че придошлите щели да им вземат работните места. Парадоксът е, че нас никой не иска да ни "замества" - мигрантите гледат да пребягат колкото могат по-бързо през територията към по-дружелюбни места. Преди десетина години ксенофобията се захранваше от разкази за това, че идвали млади мъже, черни, страшни. Прославихме се с ловеца на бежанци Динко и неговите свински уши. Сега нова заплаха: бели украинки, православни, с деца. Казват, че към 50 000 са се задържали в България, което си е един малък град - такъв, какъвто изчезва от картата ни всяка година. Само че какво правим, за да ги приобщим? Мразим ги. Плъзнаха слухове, че били хищни, щели да ни вземат мъжете, напивали се, а половината били болни от СПИН. И болниците си стоят без медицински сестри.
Не знам как да убеждавам съгражданите си, че ни трябват хора. Че ако те идват от други места, това само ще обогати културата ни, няма да я "замести". Ако не искаме да позволим тази страна да се опразни съвсем, трябва не просто да пускаме бежанци, а активно да търсим заселници - да им осигуряваме някакви условия, жилища, земя, стипендии, знам ли. Обикновено тук изниква компромисният вариант на етническите българи от чужбина, които щели да изберат прародината. Е да, ама не я избират, защото местата, от които идват, са на нашия хал. Пък и не знам, доколко им помагаме - когато една страна развие тази провинциална ксенофобия, тя не се спира пред етническите родства: чуждият си е чужд. Основното е, че етническите българи се използват за оправдание: бихме приели мигранти, ама ако са си наши. И понеже не идват, няма да пускаме никого.
Можем и да сменим оптиката. Ако добавим към шестте и половина милиона местни българи онези два милиона и нещо, които са в чужбина, демографската картина съвсем не изглежда така отчайващо. Въпросът е как можем да ги направим част от една нация, която вече не е територия, а глобална мрежа. Биха могли да имат своя институционална роля в управлението на тази държава, да получат улеснения в инвестирането тук, поле за културна изява, какво ли не. Само че изборът на г-н Костадинов за председател на комисията за българите в чужбина е тъжна подигравка с тази кауза - не познавам българин в чужбина, който да му се е зарадвал. Преди пък за тях отговаряше Божидар Димитров - в ролята си на министър без потрфейл. А нека си припомним и непрекъснатите препирни дали тези наши сънародници да гласуват, дали да имат свой район и изобщо имат ли право да ни се месят в живота, при положение че си живеят добре оттатък. Май пет пари не даваме за тях и цялото вайкане е медиен театър. Ако успеят там - гордеем се, ама тук да не ни се месят, били те бизнесмени, харвардци или просто гастарбайтери.
Нима сме готови за изчезването?
Замислям се - дали пък българите не сме първите, които са се примирили с новите реалности. Преживяваме историческа промяна: за първи път от векове прирастът на световното население намалява - от 5 деца на жена през 1960-те до 2,5 днес. И този процес се ускорява глобално точно така, както става в България. Като изключим десетина страни в Африка, раждаемостта навсякъде спада - уж многолюдните Индия и Иран отбелязват по 2,1 деца на жена, Китай - 1,7, Япония - 1,4, Южна Корея - 1,1. Към 2050 населението ще достигне деветте милиарда и после ще започне бавно да намалява. Какво ще стане с растежа, който натрапливо съпътства модерната епоха? Вероятно хората ще станат ценен ресурс, както е било след бубонната чума през 14 век и както е с водопроводчиците в България. Индустриалните страни ще се състезават да привличат не само специалисти, но цели населения. Цените на жилищата ще почнат да падат, както става в обезлюдените наши градове, където няма кой да купи. А ние пък не се боим, защото вече сме готови за изчезването.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.