България: Митове и истини за престъпността при социализма

Стефан Иванов е доктор по история, заместник-директор на столично училище. Дисертацията му е на тема „Криминалните престъпления в България 1944-1989“ - уникален поглед към територия, която досега никой не е разследвал и представял в толкова цялостна картина. В увода на книгата, издадена от издателство „Сиела“ на база на дисертацията, Иванов сам се определя като човек, който обича да оборва клишетата с аргументи. С него разговаря Веселина Божилова:

Митът, че по време на социализма е нямало престъпност или е била много по-ограничена, сега се ползва с нарастваща популярност. Защо става така?

Стефан Иванов: Основната причина за това разминаване между реалност и спомени се корени в цензурата, която господства по време на изследвания от мен период 1944-1989 г. Една част от хората продължават да са в плен на лични или групови спомени, което им пречи да отворят докрай сетивата си за данните от онова време. Всъщност аз представям точно тях – данните от официалните статистики на МВР за извършените умишлени убийства, изнасилвания, грабежи и кражби по години. Това са данни, чието събиране ми струваше страшно много усилия и време, но сега вече ги имаме година по година.

В главата „Кражби“ доказвате с цифри, че този вид престъпност по време на социализма никога не е бил с намаляваща динамика. Водещ винаги е бил личният интерес на крадците – така е навсякъде по света. Но у нас по време на социализма има и една любопитна подробност в списъка на мотивите - „на инат“. Кой е протестирал по този начин?

Стефан Иванов: Предимно млади хора от достатъчно добре осигурени откъм битови удобства и сигурност семейства, които обаче искат да изразят някакъв вид протест. Който, между другото, ако изключим абсурдната форма, под която се проявява, заслужава още по-задълбочено изследване.

Сигурно за мнозина ще е изненада, че умишлените убийства у нас в този период са били средно по 200 на година, че е имало и серийни, и масови убийци. За най-тежките случаи се говореше в кухните, за много други не се е и чуло освен сред преките пострадали. Какви са последиците?

Стефан Иванов: Най-пряката последица е „приспиването“ на бдителността на гражданите и създаването на измамно чувство за спокойствие – че „тук такива работи не се случват“. А са се случвали, но без хората да знаят за това. Умишлените убийства, както Вие правилно отбелязвате, през втората половина на изследвания период, са около 200 годишно. За всички тези 45 години по коефициента на криминалната престъпност (брой убийства на 100 000 души население) стойностите са между 2,4 и 5 годишно. Това са средни стойности за европейските стандарти тогава. И доста по-високи от днешните. Има редица наистина брутални примери за серийни и масови убийци, изнасилвач с над 200 изнасилвания за период от няколко години и редица други неизвестни на широката публика до момента факти.

В книгата говорите за последните пет години на този период като за „взрив на престъпността“. Доказвате го с документи. Кои са основните фактори и има ли значение това ниво на престъпността за края на режима?

Стефан Иванов: Последните 4-5 години на изследвания от мен период се характеризират със сериозно увеличение на извършваните криминални престъпления и драстично намаляване на процента на разкриваемост. Това е в резултат на всеобхватната криза, в която изпада българското общество тогава – икономическа, политическа, морална. Това е периодът, в който се извършва т.нар. „Възродителен процес“ срещу българските мюсюлмани. По същото време се зараждат и първите опозиционни настроения и властта прехвърля значителен ресурс за борба по тези две направления, което допълнително влошава цялостната картина.

В книгата си давате примери за корупция в съдебната система, в разследващите органи, в МВР - още преди края на социализма. Особено в милицията. Това означава ли, че е имало престъпници или видове престъпления, които са били „под чадър“ и кои са те?

Стефан Иванов: Вярно е. Има дори цели разследвания, които говорят за огромните нива на корупция сред служители на реда и други овластени държавни органи. Отделил съм цяла глава на престъпленията на хората „по пагон“ – от МВР – които са били трудно разкривани и безобразно ниско наказвани. Имаме дори и пример на - както е модерно да се нарича сега - „организирана престъпна група“ от служител на УБО и на  милиционер, които със служебните си карти и оръжия извършват редица дръзки престъпления.

Разкриваемостта на някои тежки престъпления - умишлени убийства и грабежи с убийства - в онова време е била по-висока от сега. На професионализма на разследващите ли се дължи това или има и други фактори?

Стефан Иванов: За чест на криминалистите, които работят по тежките престъпления като умишлени убийства и изнасилвания, процентът на разкриваемост и тогава, и сега, е доста висок. За изследвания от мен период той обикновено е между 93 и 100% на година с изключение на споменатите вече последни няколко години на режима. Професионализмът тогава често се е оказвал недостатъчен и това ясно личи от самите документи, които прилагам – закъснения при първоначалните огледи, унищожаване на следи и веществени доказателства, изпускане на времето, в което може да се използва следово куче и т.н. В един вътрешен доклад се признава, че на близо 1/3 от извършените престъпления за съответната годна изобщо не е извършван оглед на местопрестъплението. Разбира се, става въпрос предимно за по-леките престъпления – кражби и грабежи, но картината е достатъчно стряскаща.

Правите интересен анализ на регионалната престъпност. В районите с етническо турско население тя е много ниска. В ромските общности тя е традиционно висока. Макар че изнасилването се води по принцип „градско престъпление“, в София то е по-слабо застъпено, отколкото в малките градове. Нападенията над възрастни самотни хора в селата не е нов феномен, то започва още тогава. Какво показват данните?

Стефан Иванов: Самият аз, когато започнах да работя по тази тема, очаквах, че изнасилванията и побоищата над самотно живеещи възрастни хора са започнали след 1989 г. Оказа се, че това изобщо не е вярно, има много примери за такива престъпления, извършвани с нечовешка бруталност. Сред ромите престъпността е няколко пъти по-висока в сравнение с другите съставни части на българската нация, но те извършват предимно леки престъпления – най-често кражби и измами. Най-отговорни са „странстващите“ роми, които не са установени на едно място. Що се касае до изнасилванията – да, процентно спрямо броя на населението повече изнасилвания са се извършвали в селата и малките градове.

Свързвате бума на престъпността с „Възродителния процес“. Става ясно от книгата Ви, че по това време силите на МВР почти изцяло са зарязали криминалния контингент и са били хвърлени срещу районите със смесено население. Това са цели пет години - златно време за престъпниците. Как доказвате това твърдение?

Стефан Иванов: На самите служители на МВР по криминална линия никак не им е било лесно. Първо, те през цялото време са в подчинено положение спрямо колегите си по политическа линия (и като заплащане, и като възможности за кариерно израстване). Огромната част от тях са правели всичко по силите си, но е факт, че след като положението с криминалните престъпления през втората половина на 1980-те години е „изпуснато“, има премествания на различни сили между отделни звена, но и между различни окръзи – от „по-спокойни“ към „по-размирни“. Доказателствата са в архивните документи и безбройните цитати и бележки под линия, които публикувам, за да може всеки да ги провери и да се убеди в направените от мен изводи.

„Като деца играехме навън до тъмно, никой не се притесняваше…Пускахме децата си на улицата и не ги мислехме“. Това твърдят днес, но какво наистина е можело да им се случи на децата и какво се е случвало на някои от тях в онзи период?

Стефан Иванов: Случвали се са много неприятни неща, но хората не са знаели. Има редица отвличания, убийства и изнасилвания на деца, за които властта не е имала кураж да потърси подкрепата на гражданите и да впрегне техните усилия в борбата срещу престъпността. Превенцията през целия разглеждан период е формална и неефективна, а лъжата (към която аз причислявам и умишленото скриване на истината) е била пълновластен господар над битието на хората и е формирала явно доста устойчивите митове за „спокойното време без престъпност“.

Вашият труд запълва една огромна празнина и със сигурност се посреща със смесени чувства. Как се чувствате след четиригодишния си изследователски труд и има ли престъпление, което Ви е потресло?

Стефан Иванов: Вие самата сте работила по такава тема, книгата Ви „Смърт край рози“ за серийния убиец от село Зелениково беше много важна за мен, защото са много малко тези изследвания, които надскачат сухите статистически данни на милиционерските сводки и архиви и се прехвърлят в полето на анализа. Работата ме промени много, тежко ми беше да обработвам данни за изнасилени и удавени в река Тунджа тригодишни деца; за млади жени, убивани от сериен убиец с по 35-40 прободни рани; за офицери от МВР, които изнасилват жени, дошли за съвет в служебните им помещения и за десетки проституиращи момичета на по 14-15 години още от 1960-те години. Това не са неща, които човек може да приеме просто "за сведение“. Престъпленията, които няма да забравя, са дело на серийния убиец на жени в София, който между 6 октомври 1979 и края на 1980 г. убива по особено жесток начин поне 6 жени, а в процеса на разследването изскачат още убийства, които е направил, както и фактът, че в една част от престъпната си „кариера“ Х.Б.Г. е бил служител на… МВР. Слава Богу, че благодарение на упоритата работа на криминалистите е заловен и наказан съобразно закона.

Премиерата на книгата на Стефан Иванов ще се състои на 26.03.2024 година, вторник, от 18:00 часа в Дома на архитекта в София на ул. "Кракра" 11, а по-нетърпеливите вече могат да си я купят от книжарниците.

Вижте и това видео от архива ни: