Това бетонира властта на Борисов. Но той не управлява сам.

Коментар от Даниел Смилов:

Минаха изборите и опозицията изчезна - сякаш никога не е съществувала. Това важи особено за парламентарната опозиция, части от която са си направо управляващи. ДПС например, което от време на време се оплаква от ГЕРБ, но иначе е изключително доволно от тяхното управление и се чувства чудесно в него. И материално, и душевно, и като назначения на хора от ДПС по ключови места.

Да поговорим за БСП

БСП е по-особен случай. Корнелия Нинова се заяви в публичното пространство като голям опонент на Борисов и неговото управление. Проблемът е, че не е ясно срещу какво точно от това управление тя застава. За избора на Иван Гешев например БСП в крайна сметка изрази нещо като мълчаливо съгласие и в нито един момент не успя да се запише в лагера на критиците на това спорно назначение. С още по-голяма сила това важи за преместването на Сотир Цацаров от единия антикорупционен ръкав в другия. А що се отнася до строежа на турско-руския поток и АЕЦ “Белене”, Нинова и БСП определено подкрепят Борисов. Заедно са и срещу Истанбулската конвенция, макар че по този въпрос Нинова смело прекрачи границата на приличието и стана неразличима от средния прокремълски трол.

Особено показателен за сливането на позициите на ГЕРБ и БСП беше шумният и невъзпитан парламентарен “дебат” около назначаването на Деница Сачева за социален министър. Човек би предположил, че една “социална” социалистическа партия би трябвало да е загрижена най-вече за огромния скандал с липсата на адекватна грижа за децата с увреждания - проблем, който отново беше повдигнат отвън, от БиБиСи. Вместо това социалистите нападнаха Сачева като “джендър”, подкрепящ Истанбулската конвенция (а тя пък се отрече от дяволския документ). Пошлостта и откровената простотия на тези прения бяха направо забележителни. Но като се поостържат различните пластове на безкултурие, съдържателните позиции на БСП и ГЕРБ по разглежданите въпроси - социалната политика и Истанбулската конвенция - са всъщност сходни, дори идентични. Те са против Конвенцията, а липсата на грижа за децата просто не бяха забелязали.

Но приликите и сходствата не спират дотук. След визитата на Борисов в САЩ и двете партии са вече сред самозаявилите се поклонници на Доналд Тръмп. Вярно, по различни причини. ГЕРБ се надяват, че Тръмп няма да се вглежда много-много в такива кирливи ризи като правовата държава, свободата на медиите и борбата срещу корупцията. Купуваме самолети и САЩ си затварят очите и носа - такава е логиката на управленските ни надежди, подкрепени от манталитетното сходство между лидерите на двете държави, на което нашият премиер много разчита. БСП пък харесва Тръмп, защото той от време на време говори срещу НАТО, почти винаги говори срещу ЕС и се среща често с Путин.

На фона на това широко съгласие идеята, че БСП и ГЕРБ имат различни бюджетни “философии” идва като извинение за това, че все още не са се слели официално в единна „партия на властта". Ако обаче БСП се опитваше да каже нещо сериозно и смислено по бюджетните въпроси, едва ли главният ѝ специалист по тях щеше да е Румен Гечев - човекът, носещ пряка политическа отговорност за фалита на банковата система и хиперинфлацията от 1996-1997 година. Вярно, доста време е минало оттогава и човек би могъл да се поправи. Но ако социалистите се интересуваха сериозно от бюджетни въпроси, сигурно междувременно щяха да отгледат и други специалисти.

Патриотично-родолюбивият сектор

След ДПС и БСП идва ред и на различните видове “патриоти” и “родолюбци” в Народното събрание. Патриото-родолюбците изпълняват спомагателни логистични функции за управляващите от ГЕРБ и ДПС. При посещение в чужбина например носят куфарите и ги свалят от самолета. А в Народното събрание е трудно да се каже кой от тях е опозиция и кой е част от управлението. Към момента изглежда, че Красимир Каракачанов е в правителството, Валери Симеонов бе отново приобщен със заместник-председателски пост, Веселин Марешки е в резерва, а Волен Сидеров играе свободен халф с нападателни функции. Въпреки това сложно агрегатно състояние на патриотично-родолюбивия сектор, той е изключително успешен в налагането на своя дневен ред. Нинова вече е вдясно от ВМРО, а Борисов им се радва като на собствени деца и от време на време подвиква: “Яжте бре, маскари!”. В резултат от тази патриархална идилия вече стана невъзможно да се приеме какъвто и да било цивилизован законопроект - все отнякъде ще изскочи някой консерватор или патриот, който ще закрещи: “Пазете се от джендъри и караконджули!”.

Идейната симбиоза на парламентарно представените партии получи и благословията на президента Радев. Неговото усърдие по отношение на борбата срещу корупцията и реформата на съдебната система наскоро също се сломи: безпричинно бързо президентът подписа заветния указ за Гешев. Оттук нататък Радев ще се ограничи до водене на разговори за евентуални конституционни промени. Това е и позицията на Борисов всъщност: не трябва партиите и политиците да се променят, така че да започнат да излъчват независими и компетентни кандидати за магистратски постове, а трябва да се мислят все по-сложни и засукани законодателни промени. Например: две трети от прокурорския панел ще избират супер независим прокурор, който да разследва главния. Това е по принцип добра идея, но само при положение, че преди това не си напълнил въпросния прокурорски панел с клонинги на главния.

Де го чукаш, де се пука

На този безрадостно сив фон някой би си помислил, че извънпарламентарната опозиция получава сериозен шанс да блесне. И тя наистина блесна чрез представителя си в ЕП Радан Кънев по време на промоциите около черния петък и гласуването за Истанбулската конвенция. На избирателите си Кънев предложи неотразима оферта: те получиха втори Джамбазки, увит в целофан от процедурно-високопарни обяснения. В родната София пък „Демократична България", в която влизат и Зелените, незнайно защо застана срещу идеята на кмета за увеличаване на екологичните данъци - де го чукаш, де се пука.

Ноемврийско-декемврийската мъгла, разстлала се върху политическия ни живот, всъщност бетонира Борисовото управление. От липса на алтернатива преминахме към флуидна и чисто реторическа граница между управляващи и опозиция. „Демократична България" и другите извънпарламентарни формации имат шанс да запълнят опозиционния вакуум. Но за тази цел специално ДБ трябва да излезе отвъд тясната ниша на съдебната реформа и всеобхватния въпрос за борбата срещу корупцията. Вече всички знаят, че проблеми с корупцията има и че борците ни срещу нея очевидно не стават. При визитата на нашата прокурорско-антикорупционна делегация в Брюксел, на европейските депутати им трябваха два часа, за да стигнат до същото заключение.

За да работи парламентарната демокрация, е необходима интелигентна и решителна опозиция. По този въпрос при нас нещата не стоят като в Русия или Централна Азия. Но опитите да ги настигнем продължават със страшна сила.