Тази трудна любов

"Човекът е обречен на свобода", пише през 50-те години на миналия век френският философ Жан-Пол Сартър. Точно за тази безгранична свобода и произтичащите от нея край на любовта и безкрайно търсене на подходящия партньор става дума в есето на социолога Свен Хиленкамп.

Все по-голямата свобода се превръща в принуда, защото любовта има двама неприятели: принудата на семейството, църквата, обществото и свободата, условното наклонение, вероятността. Всяко битие е засенчено от безброй възможни битиета.

Някога човекът има възможност да се запознае с ограничен брой потенциални партньори в селището, в обкръжението си; той си избира една жена и живее в ограниченията на брака. Днес живее в постоянно търсене на по-добрата, по-красивата, по-бляскавата жена – това непрестанно засилва амбициите му за себеосъществяване и себеусъвършенстване. Причините за принудата към оптимизация са безграничната ни свобода в потребителския свят и в интернет, безграничността, безпространствеността, безвремието. Хората имат възможност да достигнат до всяко кътче на света, да живеят там, да работят и да се влюбят - виртуално и реално. Възможностите им за избор на партньор са безгранични. Кой би искал и би могъл да се ограничи само с един?

Постоянното непостоянство

Търсенето се превръща в обсебеност, дори сериозната, трайна връзка започва да се възприема като преходна, като повече или по-малко продължителен “етап”. Въпреки връзката, търсенето продължава: първо несъзнателно, после полусъзнателно, накрая и напълно съзнателно. След като изборът е неограничен, нито един от избраните не може да удовлетвори всички изисквания. Хиленкамп цитира признанието на една жена: “С единия можеш да си приказваш сладко, другият е незаменим в леглото, третият е верен. Но всичко това никога не срещаш съчетано само в един. Никога!”

По правило, смята Хиленкамп, има вече само серийни, временни, частични, комплементарни връзки. Свободните хора познават три състояния: абсолютното желание, блокадата и безкрайността на възможностите, сиреч безкрайното търсене. Днешните хора са ужасно, тотално отворени към новия, към следващия партньор, защото досегашният се възползва от свободата си, т.е. напуска ги. Хората се разделят вече не след края на една връзка, а преди следващата, те напускат, не защото са започнали да ненавиждат досегашната, а защото са неудовлетворени.”

Speeddating

В търсенето на партньор човекът става своего рода кулинар, изтънчен познавач, става обаче също тъй депресивен и самотен. Така, според Хиленкамп, възниква феноменът на 30-годишните старци, които са преситени и отвратени от живота. Безграничната свобода не им дава възможност за съпротива, защото още първата бегла среща завършва в леглото. Тази свобода е разтеглива: всичко е позволено, само че няма продуктивна съпротива, няма отзвук, няма обвързване. Има само бързина, пустота и чувство за отвращение.

Друга спънка е перманентното себепоказване. Вече няма провидение, няма съдба, всеки сам е отговорен за късмета и болестите си, така че с вечна дисциплина тялото бива малтретирано, за да е в оптимална форма. “Би трябвало да чета повече, да спортувам повече” – тази е формулата на недоволството от себе си цял живот. Хиленкамп говори за “нелюбов”, която се подхранва от неизчезващата надежда, от носталгията, а и от прекомерното знание.

Свободният човек казва: Това не е любов. Това е проекция, компенсация; изтласкване и идеализиране. Това е Холивуд, порнография. Само клише, само копие. Човекът развива темата на разочарованието: разочарование от поведението, външността, секса, еротиката, дома, приятелите; той събира доказателства за разочарованията си и къса връзки – напуска родители, професия, проекти, жилища, изоставя страсти, спортни занимания, навици.

Свободните хора трупат списъци на отрицанието си спрямо другите. Развиват алергия на сетивата. Всичко ги дразни, всичко предизвиква криза, всичко е стресиращо и се обръща в себененавист. “Маниакалните смущения”, нервността, истерията стават част от нормалното.

Гледащият слепец

Хората днес не само нямат емоционални задръжки, а и вече не се числят към ничия прослойка, към никоя класа; те се движат в “универсалната култура” на големите скорости: градове, телевизионни канали, интернет. Бездомни и неуседнали. Тласкани от жаждата да гледат. Очите опипват, сканират, отхвърлят - мигновено, за секунди. От друга страна, свободният човек е като слепец, защото вече само сравнява реалните хора и пейзажи със стотици хиляди виртуални образи, и в действителност вече нищо не вижда. Медийните образи стават неговата “тиранична памет” и състаряват без време 30-годишните, превръщат ги в уморени, неуспели старци.

Търсенето на партньор се индустриализира, ускорява, автоматизира, рационализира, стандартизира, а в крайна сметка и аранжира: в интернет, в посреднически агенции, еротични клубове. Както проституцията и порнографията живеят от показа на безграничните възможности, така и поставените в интернет лични снимки залагат на същата утопия, залагат на премахнатата дистанция, на голотата, на инфантилизирането на целия живот.

Каква е алтернативата, след като свободата е станала тъй безгранична? Единствената принуда, която ни остава, е тази на времето. Съзнателно избраното ограничаване само върху един човек, върху един партньор дълготрайно е нова свобода, останалата ни свобода.

Възхвала на разума

Защото красивите не ми донесоха добро, вълнуващите – още по-малко. Равенството винаги беше само равенство в неврозата. До гуша ми дойде от непостоянните, от неверните. Любимият като съперник и наставник е нещо непоносимо. Не искам повече стрес.

По сходен начин вижда нещата терапевтът Арнолд Ретцер, който обобщава професионалния си опит в книгата “Възхвала на брака по разум”. Според него, а и според статистиките повечето бракове по любов са нетрайни. Онова, което започва с любов, завършва най-често с болезнено разочарование, депресии, разбити надежди и разбити животи. 300 хиляди разводи годишно и стотици хиляди травмирани деца – това е масов феномен, който все повече опустошава и разлага обществото.

Холивудските клишета и клишетата на романтичната любов съкрушават живота на много хора, те поощряват омраза и психическа бедност, защото възпроизвеждат погрешни представи и прекомерни очаквания, поощряват също нежелание за обвързване, постоянен стремеж към друг, различен, по-добър партньор.

Философското есе на Хиленкамп и книгата на Ретцер стигат до сходни заключения: след избуялото емоционализиране и инфантилизиране на обществото в него най-после отново трябва да заеме мястото си разумът на зрелостта. Това, което и двамата автори пропускат да кажат, е: по какъв начин да бъдат превъзпитани чувствата в епохата на безграничната свобода и с какви средства, собствено, да се осъществи призива за повече реализъм в любовта.

Sven Hillenkamp: Das Ende der Liebe. Gefühle im Zeitalter unendlicher Freiheit. Klett-Cotta-Verlag Stuttgart

Arnold Retzer: Lob der Vernunftehe. Eine Streitschrift für mehr Realismus in der Liebe. S. Fischer-Verlag Frankfurt/Main