Станахме ли по-милостиви и по-съпричастни?

Несъмнено голяма част от българите са християни, но е трудно да се прецени колко от тях са истинно и дълбоко предани на вярата. Картината се замъглява от годините на агресивно насаждан атеизъм, от разколите и скандалите в БПЦ, от традиционната ни езическа нагласа и фактът, че живеем в светска държава в началото на ХХІ век. Но все пак православният Великден и неговата красива приповдигнатост обзема поне на думи повечето от нас, въвлича ни в ритуалистиката си, но дали проумяваме истинската същност на смирението и отказа по време на постите, дали ставаме по-добротворни и милостиви във всекидневния си живот, в жестовете си на съпричастие и съчувствие към по-онеправданите от нас?

Кои уроци ни предстоят?

Мислех по всички тези въпроси, когато виждах как Страстната седмица се превърна в истерично-несмирима обществена говорилня, как се нагнети политическата злост и се развързаха потребителските бесове, сякаш предстоящият духовен празник от възкръсването изобщо не се досягаше с действителостта. Не успяха да ги приближат кой знае колко и предвеликденските „показни акции“, организирани от омбудсмана и църквата, вероятно защото бяха твърде кресливи и медийно преекспонирани.

Мислех си и за благотворителността преди големите празници, която вече се утвърждава като вътрешна потребност на мнозина, и то не само богати люде, вписва се естествено и неотменно в порива ни самоосъзнато да променяме общото си съществуване към по-добро. Но дали защото през тази година Великден и Първи май съвпаднаха, то сдвояваща двата разноречиви празника фигура на омбудсмана Мая Манолова успя твърде наплевателски да „окупира“ и удави в многословие благородството на дарителството, което не се самоизтъква, не натяква стореното, камо ли да парадира толкова шумно с него...

Мислех си и за благотворителността по всяко време, за различните й и красиви проявления, защото са скромни и всеотдайни едновременно: пробуждането сред страшно много млади хора вече създава трайните темели на едно невидимо, но ангажирано гражданско общество. Самоорганизирани, полагащи усилия и посвещаващи от времото си за различни каузи, свързани и с хората, и с природата, и с животните, те вършат добро заради доброто. Събират дрехи и храни за нуждаещи се конкретни хора, проявяват лично съпричастие, организират търгове и концерти, подкрепят деца от социални домове и изпращат пари за спасяване на свои връстници в наркокомуни. Идват ми наум десетки примери, но ще посоча само един: сдружението и фондацията „Дари любов“ в Петрич. Тъкмо с озарението, че те съществуват и заради нас, и въпреки нас, ми се иска да си честитим големия и светъл празник Великден.