Планините, които превръщаме в хълмове

Той е картограф, изпратен от Кралското географско дружество в Лондон да измери релефа около селце в Южен Уелс. Местните го посрещат сърдечно в селската кръчма, очаквайки с нетърпение голямата им гордост - Планината, да бъде отбелязана на картата на Великобритания.

Уви, професионалната съвест на картографа не може да бъде приспана с няколко бири. Той си свършва работата педантично и отсъжда: "Подобна височинка не отговаря на стандартите за планина, едно невзрачно хълмче няма място на картата!"

Местните са ужасно разочаровани, но бързо се взимат в ръце. За да защитят своята чест и „светинята на Южен Уелс", започват да мъкнат към хълма кофи с пръст, греди и камъни. По едно време дори педантичният картограф се заразява от ентусиазма им и се включва в строежа на …Планината.

Фалшивата планина

Много ясно - следва хепиенд, а и той е предизвестен от заглавието "Англичанинът, за когото хълмът стана планина" (1995 г). Жанрово определен като комедия, филмът се заиграва недвусмислено със стъпилото върху хълмчета, поточета и бари национално самочувствие, а посланието му е повече от директно: за да се гордееш с "планина", първо трябва да си я направиш. И все пак накрая Хю Грант, който беше в ролята на картографа, погледна към мястото, където по-рано сияеше зеленият хълм. Там вече се издигаше чудовищна конструкция, сглобена от подръчни материали. Фалшивата планина загрозяваше доскоро идиличния пейзаж, но въпреки това местните ликуваха от победата. Да, те вече знаеха, че общото усилие е важно. Но не, още не бяха разбрали, че смисълът то да бъде положено, е само разумната кауза. Защото в противен случай усилието изглежда смехотворно...

Обръщам внимание на този сюжет, понеже в България са на път да изникнат две подобни по нелепост „постройки”:

- Сдружение „Аз обичам България” изведнъж реши да издигне 133-метров паметник на Л. в Свиленград. Начинанието, както съобщиха организаторите, ще струва около 4 млн. евро, като в „тялото” на Л. ще бъдат монтирани асансьори с прозрачни стени, от които ще се открива изглед към Одрин.

- В софийския квартал „Враждебна” пък започна възстановяването на Вълчовия хан, където Л. е отсядал. Проектът е готов и възлиза на около 250 000 лева, а мероприятието е част от Националната програма за честването на 175-годишнината от рождението на Л., чийто патрон е председателят на парламента Цецка Цачева.

Колко нелепо!

В първия случай нелепостта извира дори само от избора на място за мегаломанския комплекс. Свиленград, затъмнил напълно солунската митница от фейлетоните на Алеко, е най-яркото отрицание на житейския модел от опърпаното тефтерче на Л. Само си представете – митничарите си броят рушветите под дебелата сянка на Л., който се отчиташе за всяка... маслинка.

По-нелепо от това е единствено обстоятелството, че величавият монумент ще надвисне над границата ни с Турция - грубиянска провокация и недопустимо окарикатуряване на Л., който казваше, че в чиста и свята република не гледаме на вяра и народност, а ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв заедно с нас за живот и свобода човешка.

Впрочем последното Л. написал в писмо до Любен Каравелов през юли 1872 г. По онова време, гласи легендата, той нощувал два пъти във Вълчовия хан, където му одрали кожата за нощувки. На 101-ва страница в тефтерчето си написал, че оставил там цели 337 гроша??? Съдържанието на тефтерчето го няма в интернет, т.е. никой не си е направил труда да го набере и качи на ползу рода, но пък там ще откриете спомени на дядо Коста Вълчев, третият син на Вълчо Йончев - собственик на хана.

И така, една вечер пристигнал Л., преоблечен в дрехи на турски офицер. Легнал да спи в малката одая върху дървен одър. Късно през нощта пияни турски войници искали да продължат с пиенето и пеенето, но Л. ги предупредил да не вдигат шум, за да поспи. Те не се вразумили и тогава той – лежешком, извадил револвер и стрелял няколко пъти в тавана. Турците се изплашили и избягали. Рано сутринта Л. оседлал коня си и отпътувал.

Днес – и ето най-нелепото - възстановяването на Вълчовия хан е невъзможно, защото последните останки от него са унищожени в далечната 1955 г. Върху тях наследниците на Вълчо издигнали солидни къщи, в една от които има магазин за хранителни стоки. По тази причина кметството на район “Кремиковци” отредило място за изграждане на реплика на хана на отсрещната страна на улицата – в кална градинка с паметна плоча, чийто избледнял надпис гласи, че тук някога е пребивавал Л.

Не давайте подпора на глупци!

„Байо, да ти кажа една като сто! Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и не остава нищо”, написал Л. пак до Любен Каравелов. „Следователно у нас, за да не може да добие сила тая поразия, а да вземе силен вървеж работата ни, без да попадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупци!”

Там, където го заловили – в Къкринското ханче, покривът от години тече, а външният нужник е с паднала мазилка. Шефът на Ловешкия музей Иван Лалев моли за 5 000 лева, за да закърпи положението. Ако не за 175-годишнината от рождението на Л., които се навършват тази година, то поне за 140-годишнината от обесването му, които се навършват догодина...

Ей, да не си помислите, че сравнявам Л. с хълм, от който разни типове се опитват да направят планина?!

„Обратното е – обясних на Маргарет от Южен Уелс, когато ми гостува наскоро.

Преди няколко години, когато се засякохме в нейната родина, тя ми обясняваше, че ето тук еди-кой-си е пил вода, а ето там еди-коя-си е целунала еди-кой-си, докато пие вода - точно като в история на Джеръм К. Джеръм. И понеже на Маргарет името Джеръм К. Джеръм не говореше нищо, нарочно злоупотребих с цитат от социолога Джордж Хърбърт Мийт, който казва: „Общност, в която липсва сътрудничество и солидарност, доверие и чувство за справедливост, е възможно да се обедини и при липсата на тези обществени ценности. Но това може да се случи единствено и само под знамето на национализма”.

Маргарет реагира със смях, особено когато й преведох на лош английски какво казваше онзи герой на Алеко, който на изложението в Прага се обърна към даскала с думите: „Даскале, кажи и ти нещо, бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотю, я за Крума Страшний, или изпей някоя песен.”

Л. обаче не държал да му споменават името. Даже казвал: „Ако спечеля, печеля за цял народ. Ако загубя, губя само мене си.” Разправял също, че времето е в нас и ние сме във времето. Бил толкова скромен и отдаден на Делото, че и най-големият ни национален поет се изкушил да стихоплетства:

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Ако днес напишете името му в „Гугъл”, ще излязат резултати за ПФК „Левски”. Излиза и един град в Северна България, в който към 2009 г. са живели 10 571 жители. Следва информация за столичен квартал с панелни блокове, обитавани от цигани...

Когато Маргарет дойде в България, първо попита къде Л. се е целувал за първи път.

Казах й – в родния му град Карлово, разположен на 386 метра надморска височина в северната част на Карловското поле, което се образува на югозапад от Стара планина, на север от Същинска Средна гора и на североизток от Сърнена гора. Освен това планинската местност Козница отделя на запад Стремската долина от съседните задбалкански котловини, а на изток тя е отделена от Кръстец – Странджа. Карлово се намира на 145 км източно от столицата София, която пък гледа към Черни връх – най-високата точка на Витоша с надморска височина 2290 м, което го нарежда на четвърто място сред българските върхове – след Мусала в Рила, Вихрен в Пирин и Ботев в Стара планина.

„Имаме много планини – продължих. – Толкова много, че няма защо да си ги правим. Толкова много, че не ни струва нищо да ги превръщаме в хълмове.”

Автор: Л. Русева; Редактор: Е. Лилов

Текстът е публикуван във в. „Преса”