От 80-те до днес: България и нейните бунтари
3 декември 2013
Поне четири стачки или окупации за по-малко от четвърт век: първата - през лятото на 1990 година, свали президента Петър Младенов, втората - през есента на 1990-та, доведе до оставката на премиера Андрей Луканов, а третата - през зимата на 1996-1997, приключи с оставката на премиера Жан Виденов. В момента тече четвъртият студентски протест, нападан по абсолютно същия начин, както и всеки предходен - с обвиненията, че е малоброен, самозван и, разбира се, несравним с героизма на някой от предишните бунтове.
„Всъщност през цялото време битката е за едно и също“, казва Гроздан Караджов, който през 1990 година стачкува като студент по право, а през 2013-та е в Гражданския съвет на Реформаторския блок и убеден поддръжник на днешните протестиращи студенти. „И тогава, и сега става дума за вододел, за социална криза, в която се вижда огромната вече пропаст между реалния начин на управление и това, което хората искат като начин на управление. И тогава, и сега хората искат да са част от едно информирано общество, което да участва във взимането на решенията, а не само да научава как те са били взети някъде на тъмно“.
Видими и невидими бунтове
Гроздан Караджов говори на метър от една черно-бяла фотография: младеж с лента на главата, заснет в гръб, развява националното знаме от покрива на Софийския университет. Отдолу се виждат цъфтящите дървета на Цар Освободител и кръстовището, което е блокирано от малко на брой протестиращи. Снимката не е от тази година, а от 1990-та. Наредена е до още петдесетина фотографии в една изложба, открита в понеделник в Културния център на университета. Изложбата е наречена „Университетска култура на прехода“ и показва в снимки два феномена - лятната студентска стачка от 1990 година и семинарите на академичната общност от 80-те. Последното се отнася до невидимия академичен живот и неговите философски дискусии, водени в затворени групи и малки аудитории.
Само че на пръв поглед двата сюжета нямат нищо общо - стачката е зрелищна, семинарите са закрити; стачката е еднократен акт, семинарите са нещо като начин на живот; стачката е феномен на демокрацията, семинарите са провеждани в годините на комунизма; стачката води до революционен обрат - сваля цял президент, а семинарите? Какъв е резултатът от тях? И защо изобщо двете „събития“ се показват накуп, сякаш са част от едно и също развитие?
„Изгубените еднорози на революцията“
„Отговорът на този въпрос не идва точно от изложбата, а от една книга, която излезе наскоро“, пояснява Александър Кьосев, директор на Културния център. „Книгата е на Миглена Николчина и се казва „Изгубените еднорози на революцията“. В нея тя обяснява защо е ценен онзи опит от 80-те с философските семинари и с говоренето в малки аудитории, обяснява защо този опит е трудно споделим днес. Снимките в изложбата само конкретизират този теоретичен труд“.
Според самата Миглена Николчина, ние и до днес не успяваме да си обясним как така през 1989-та режимът изведнъж се срути. Тя обаче допуска, че не успяваме да си го обясним именно защото изпускаме от поглед феномена на онези разговори и дискусии, провеждани в затворен академичен кръг през 80-те: „Ако не разбираме какво движи историята, то е защото не сме дочули хубавите разговори, които са тайната на това движение. Хубавите разговори са обществена сила, оръжие, основата на всяко човешко постижение, на всяко дело“.