Няма нищо по-комично от нещастието

Димитър Гочев представя в "Дойчес Театър" драматизация на повестта "Палата номер 6" от Чехов. И тъй като в монолозите, несвързаните диалози и налудничави бръщолевения на душевно болните в провинциалната психиатрия режисьорът монтира откъси от Чехови пиеси: "Вишнева градина", "Чайка", "Платонов", както и от потискащата "Скучна история", се е получила един вид рентгенова снимка на Чеховото творчество. Изведнъж то звучи като ропотът на обитателите на психиатрията. В двата изключително наситени часа на постановката чуваме ехото, нестройния хор от гласове от всички Чехови пиеси.

Че Гочев поставя неговите герои или поне това, което е останало от тях, в психиатрията, е логично продължение на ужасяващата мисъл, изразена в един от разказите на Чехов: а именно, че границата между нас, уж здравите психично и душевно болните е много тънка, случайна, произволна и безкрайно нестабилна.

Изгубени в гъсталака на чувствата

Монтажът на накъсаните, фрагментарни до неузнаваемост откъси от диалози и откъслеци от истории също е всичко друго, но не е и произволен. Това е радикализиране и сгъстяване на Чеховата драматургия, противопоставяща се на завършения сюжет и наблюдаваща неживяния живот в привидно безцелни скици, безсмислени разговори, несполучили срещи, прекъснати копнежи. Получил се е един вид смущаващ палимпсест, в който Чеховите герои от 19 век преливат в Бекетови монади. Чехов, който във всички публикации по случай 150-ия му рожден ден изглежда като стар познат, мил приятел, изведнъж ни се струва много странен, чужд и радикален. Това е честен подход, който сваля уютното, добродушно було от героите му.

Постановката на Гочев е едно голямо художествено произведение, което разказва за това как хората се загубват в гъсталака на чувствата, обърканостите и нараняванията си и вече не могат да излязат от него. Преживяването е кошмарно, но постановката е лека, ясна и силна. "Нищо не е по-комично от нещастието", казва Самюел Бекет - великолепният актьорски екип на Гочев се придържа към тези думи. Лекарят /Самуел Финци/ въздейства отначало като суетен диригент на хор, който обича да командва пациентите си. Постепенно обаче губи контрол както върху тях, така и върху себе си. Волфрам Кох в ролята на Иван Дмитрич ни показва един безутешно изгубен човек, който знае, че светът, от една страна, е затвор, но от друга страна, в този затвор непрестанно припламват неукротима житейска жажда и упованието в някакво щастливо бъдеще.

Лудницата - огледало на света

Гочев е събрал от произведенията на Чехов всички емфатични възклицания за това как след сто, двеста години хората ще са щастливи и свободни - поединично или в хор, душевно болните изричат подобни фрази, крещейки, шепнейки, въздишайки. По-трезво не биха и могли да се дезавуират оптимистични историзми и телеологии. Вярата в светлото бъдеще - налудна идея на побъркани обитатели на психиатрия.

Тези изгубени хора са комични и трагични, но наистина горчиви и разтърсващи са бруталните врязвания на реалността. Например, когато Андреас Дьолер нежно и лаконично цитира свидетелства от руските трудови и наказателни лагери в Сибир, свидетелства, които Чехов е запечатал в големия си репортаж "Остров Сахалин" и в които става дума включително за екзекуцията на деветима затворници. И тъкмо защото Дьолер чете тези откъси тихо, с отмерен глас, без всякакъв патос, текстът въздейства разтърсващо и на човек му става ясно: лудницата е огледало на света.