Интервю с белгийския изследовател Р. Детрез

Дойче Веле: Професор Детрез, в България излиза Ваша книга, посветена на преднационалните, (религиозни) колективни идентичности на Балканите в края на 18 и началото на 19 век. Каква е основната Ви теза?

Раймонд Детрез: Националните идеологии, националните общности и държави започват да възникват едва към края на 18 век, така че не бива да приписваме национално съзнание на хората, които живеят преди това. Историци, които държат на всяка цена на твърдението, че и преди това е съществувало националното съзнание, смятат, че тогава хората са имали някакво етническо съзнание, което предхождало и предвестявало националното. Понеже сами се чувстват дълбоко свързани с националната общност, тези изследователи не могат да си представят, че хората са живеели без национално самосъзнание така, както някои вярващи не могат да си представят, че хора не вярват в Бог. Етническата идентичност обаче е идеологическа конструкция - толкова, колкото и националната идентичност.

Не е подкрепено от факти твърдението, че етническото съзнание поражда същите чувства на привързаност и отговорност към етническата общност, каквито изпитват към нацията си притежателите на национално съзнание. Няма индикации, че хората в преднационалната ера са полагали специални грижи за запазването на традициите и езика. Езикът, традиците и обичаите се запазват главно поради щастливо стечение на обстоятелства. Разбира се, хората винаги са обичали своя роден край, своя род, своите песни и традиции, но тази обич е насочена само към ограничена, местна общност, която в средновековните текстове трогателно се нарича ”отечество”, и чиито членове се познават лично. Това обаче не е съзнание на принадлежност към етническа общност, заемаща обща територия, което е белег на националната държава.

За мнозина днес нацията е източник на морални стойности - тя изисква от нас вярност и всеотдайност, а в някои крайни случаи и готовност да умрем и да убиваме в нейно име. В преднационалната ера само религията и религиозната общност имат такива претенции. И религията налага своите морални правила, изисква при необходимост да умрем като мъченици и оправдава убийството на враждебни неверници. Някои историци се опитват да докажат, че отечествената привързаност на българите ”под турско робство” (тези историци още държат на този термин) всъщност не е нищо друго, освен привързаност към народността. Те смятат религията просто за компонент на етническата или националната идентичност. Но ако наистина народността е най-важното, тогава защо нито авторите на житията на новомъченици като Никола и Георги Софийски, нито пък самите новомъченици не споменават нито веднъж, че са българи, а настояват, че са ”християни”. Нещо повече: ако те тогава се бяха обозначили като българи, вероятно щяха да избегнат мъченическата смърт, тъй като турците са се дразнили главно от провокативни изяви на немюсюлманска религиозност, докато от народността на своите поданици и съграждани изобщо не се интересували.

Религиозна идентичност, но не и народностна

Главната теза на моята книга е, че преди 18 век хората на Балканите са се смятали преди всичко за православни християни, а народността за тях е била от второстепенно значение. Това обяснява защо не се споменава народността на новомъчениците, защо православни българи се женят за православни гърци, власи, албанци, дори араби, а не за българи католици и помаци; защо така лесно българи в градска среда се погърчват, доколкото смяната на етническата идентичност не засяга основната им религиозна идентичност; защо албанци, българи, власи и други православни народности в Османската империя дълго време ползват гръцкия като ”своя” книжовен език, защо участват в гръцкото въстание от 1821 г., което започва именно като въстание на православните християни против османската власт. Това са исторически факти.

Културният живот на балканските народи преди 19 век е пропит от религията, а да се търси в нея ”националното” е безплодно и смешно занимание. Да се окачествяват говорещите гръцки българи като ”гъркомани”, ”родоотстъпници”, ”ренегати”, ”заблудени” от моя гледна точка също е неуместно, понеже тези термини се отнасят към етническото съзнание и неговите морални повели, а такива преди 19 век просто не съществуват. Не твърдя, че хората на Балканите не са знаели за своята народност. Твърдя обаче, че за тях тя не е имала съществено значение. Разбира се, през 19 век всичко се променя. Православни християни от различен етнически произход, които векове наред са живеели заедно без проблеми, които са общували и търгували помежду си и създвали общи семейства, под влиянието на «народните будители» изведнъж трябва да избират опредена националност - категория, с която дотогава не са боравили - и да се отграничат от другите.

Признавам, че изпитвам известна носталгия по времето, когато категориите ”етнос” и ”националност”, които разделят общностите една от друга и ги превръщат в затворени групи, още не са съществували, когато индивидът още не е смятал, че трябва да се съобразява със някаква въображаема национална идентичност. Веднага добавям, обаче, че преднационалното самоидентифициране с религиозната общност не е за предпочитане пред идентифицирането с националната: то страда от същата затвореност, неуместно чувство за избраност и превъзходство и злотворна враждебност към другите. Един холандски хуморист се шегува, че има болести, от които човек не може да се разболее, ако не е чувал за тях. Така е и с националната идентичност. Живееш си спокойно, докато не те попитат каква ти е идентичността и не те насилят, че твоята идентичност трябва да е такава или онакава и че трябва да я тачиш и пазиш. С други думи: не се доверявайте на онези, които твърдят, че се грижат за вашата националната идентичност!

Дойче Веле: По онова време на Балканите възникват или се възстановяват редица национални държави. Кой е основният двигател на този ускорен държавен градеж?

Раймонд Детрез: Основният фактор е разпространението на политическата теория, наречена национализъм. Но и тя би останала само една от множеството политически теории за устройството на държавата, ако по определени причини не бе постигнала такъв невероятен успех. Казвам ”невероятен”, защото и до днес не спирам да се удивлявам как през 19 век, века на позитивизма, на науките и технологията, а и през още по-отрезвените 20 и 21 век, са успели да се наложат тези почти мистични теории за националната идентичност, за душата на народа, за езика като огледало на тази душа, за свободата на народа - при което дори не се обяснява какво точно се разбира под ”народ” и под ”свобода”. Да не говорим за заблудата, че националната независимост има нещо общо с личното достойнство и щастието на човека. Та нали можеш да живееш пълноценен живот като асимилиран чужденец в чужда държава и да живееш като роб в своята собствена независима държава. Двадесети век изобилства от примери за това.

Възходът на ”националната идея” получава най-силен тласък след възникването на новата социална класа - буржоазията. Навсякъде тъкмо търговците, предприемачите, представителите на свободните професии се оказват носители на либерални, а най-вече на националистическите идеи. Те навярно имат нужда от нова ”общност”, с която да се идентифицират и с която да легитимират своите политически амбиции. Другите социални класи - работниците, селяните, аристокрацията - се поддават много по-малко на новата идея и не се позовават толкова изрично на определена национална идентичност. Ще дам няколко примера за тази връзка на буржоазията с национализма. Легитимната си борба за образование и богослужение на майчин език младата българска буржоазия използва като претекст в опита си да вземе надмощие над гръцкоезичния икономически и социален истаблишмънт.

Геноцид в името на националната идентичност?

Според някои историци, дори ужасяващият геноцид срещу арменците всъщност е резултат от стремежа на младата турска буржоазия да създаде турска национална икономика и да елиминира арменските търговци и индустриалци, които до Първата световна война заемат ключови позиции в османския икономически живот.

Впрочем, и други социални класи понякога подкрепят националистическата политика поради подобни прозаични икономически съображения: изгонването на турското население от почти всички държави на Балканите, придобили независимост, е внушено от желанието на едрите земевладелци и на дребните селяни да присвоят земите на изгонените, но се оправдава с идеала "една държава - една нация”.

Просто в определен момент материалните интереси на различни обществени кръгове съвпадат с идеалите на романтичните млади революционери. По време на разпадането на Югославия с очите си видях какви доходи изкарваха разни университетски проподаватели и научни изследователи от националистическата вълна в страната. По поръчка на новите националистически правителства и за да удовлетворят нуждите на обхванатата от националистическа истерия публика, те масово произвеждаха нови учебници по история, книги за ”премълчаната” дотогава ”истина” за националното минало, речници, граматики, нови биографии за (често пъти доста компрометирани и съмнителни) национални герои и така нататък. Прибираха хонорари и постепенно превръщаха националистическата вълна в истинско цунами. В обобщение: в определен момент различни обществени групи напипват общия си интерес от революционно преустройство на обществото въз основа на етническия принцип. Тези материални интереси обясняват успеха на идеологията на национализма много по-добре, отколкото нейната интелектуална състоятелност и убедителност.

Професор Раймонд Детрез (67 г.) е балканист, директор на Центъра за югоизточноевропейски изследвания към университета в Гент (Белгия) и преподавател в Католическия университет в Льовен. Разговорът с проф. Детрез е воден на български език.