Накъде "засилваме" децата си?

"Растат объркани от уличната агресия същества, чиято цел е да станат студенти, за да отидат на бригада в Европа и САЩ." Из разговор с проф. Стоян Буров в пресата

Вероятно поради атмосферата на социален и морален ступор прави впечатление, че децата - и малки, и пораснали - все по-често стават обект на агресия от страна на възрастните, а още по-точно е да се каже - възрастните, от родители през учители до всякакви други, “си го изкарват” на по-малките и по-беззащитни от тях.

По традиция, от която все пак се срещат и изключения, в България личността на детето, правата, мнението и възгледите му рядко биват зачитани, камо ли пък изслушвани, разбирани, уважавани. И тъй като общностната ни среда не предполага кой знае какво спазване на правилата, то и всеки го кара както му дойде, в режим на организиран или спонтанен хаос.

Какво им предлагаме ?

Е, след като предлагаме на децата - и малки и пораснали - една доста странна норма, доста разкрачена между допустимото за едни и недопустимо за останалите, разтърбушена от социални контрасти, несправедливости и всекидневно насилие, задъхана от епидермални потребителски земетръси, какво очакваме от тях?

Че ще се подчинят на нашия унил и поувехнал конформизъм, че ще прекопират послушно и едно към едно оцеленческите ни стратегии, че ще се съгласят изначално с личната и обща лъжа, в която пребиваваме, без да се разбунтуват по свой си начин?

Какво разбрахме от тацуващия протест на учениците в Националното училище за танцово изкуство - че дългогодишното тиранично унижение и изтърпяваните обиди все някога избухват? Какво знаем за децата си, за виртуалните им съновидения, за всекидневните им малки, но струпващи се в крехката им същност сблъсъци с уж техния училищен свят, улицата, претенциите на по-силните, бездушието отвсякъде, простотията навсякъде?

Безпощадно риалити, в което всяко трето момиче може да е избягалата от майка си Камелия, която медии и прилежащите им тролове, съграждани, евентуални бъдещи свекърви и кой ли не разискват по най-нелепия начин. Вероятно бягството е крясък за помощ, но вместо да бъде чут, ехото му - в какви ли не жълти нюанси - се разнася и обговаря до пълно обръгване с болката на едно дете.

Крайно време е да поемем отговорност

Но да приемем, че Камелия е изключение, и да погледнем към другите деца, “въдворени в правилността” и не-избягали, към зрелостниците, които завършват средно образование и ще се явят на матури през месец май.

Отсега обществото бива облъчвано с нагласата, че нещо със знанията и възможностите им не е наред, че са потенциални измамници, затова и вече се подготвят наблюдателните устройства, които “ще ловят преписвачите”. Вече е издадено указание от министерството на образованието до просветните инспекторати в страната, извършва се преглед на камерите и се закупуват допълнително нови.

След това ще дойде ред на “избраните бисери” от кандидатстудентските изпити, над които да се смеем гръмогласно и цъкащо да се тюхкаме колко тъпи и неграмотни са децата ни, отново ще “припламне” втръсналият и нерешим проблем за учебниците и натоварените им до безумие програми, и най-накрая шумното вайкане, че напускат страната.

Не превръщаме ли децата си - и малки, и пораснали - в една от поредните скандални и отшумяващи новини, по-често лоша, отколкото добра? Не ги ли злоупоребяваме в кампанийни чиновнически “мероприятия”? Не ги ли въвличаме дори в озъбените си политическите си битки? Време е да поемем отговорност за отговорите, и лична, и обща.