Двама ''предатели на комунизма'' разказват

С малкото дете в ръце скочили от съветския самолет направо на пистата - в жестокия февруарски студ на канадския Нюфаундленд. Екипажът и част от съветските пътници се опитали да попречат на групата български „предатели”, но младите кандидат-емигранти явно имали повече енергия от пазителите на разлагащата се комунистическа система. Днес историята на Елена и Любен звучи като невероятна авантюра от някакви далечни времена. Неразбираемо за днешните хора отеква и тогавашният ѝ патос - а са минали само 25 години. Няма и толкова дори.

Между Нюфаундленд, София и Сицилия

За тези 25 години скулпторът Любен Бойков и художничката Елена Попова видимо постигат в Канада всичко, за което са мечтали - професионални успехи, изложби, награди. Радват се на реализацията на двете си големи дъщери и на един задъхан живот между Канада, България и Сицилия, където с четирите си ръце са реставрирали едно фантастично имение от 18 век. Живот „преди” и „след” - датата 10.11.1989 отпушва и техните спомени:

„Тогава бяхме по на 28-29 години. Както повечето млади интелектуалци, вряхме и кипяхме в прилива на промените и надеждите. След митинги, бдения, вълнения и кръгли маси, всичките свързани с една огромна надежда за промяна, не след дълго усетихме отлива. Два месеца след 10 ноември кипежът и надеждите се поизпариха и инстинктивно, само с поглед и без думи, решихме да напуснем България. Белите ни дробове бяха задръстени, не можехме да дишаме пълноценно, а бяхме млади. Искахме да живеем свободно, без граници.”

Но защо са избрали Канада? В началото на 1990 година българите вече можеха свободно да излизат от страната, влизането в западните държави си остана обаче проблемно - особено в северноамериканските. Любен и Елена разказват:

„Приятел случайно мина около Нова година и ни каза, че тръгва. Друг се обади по телефона, че се стяга. Маршрутът бил с билет до комунистическа Куба - и с надеждата, че самолетът ще кацне да презареди в Канада. Това го знаехме само по слухове. Но замижахме, извадихме трите паспорта и купихме билетите - за нас двамата и за двегодишната ни дъщеря Ана.”

Кошмарът

Когато самолетът на Аерофлот кацнал на заснежената писта, Любен и Елена дори не били сигурни, че са в Канада:

„Надявахме се, че сме в Нюфаундленд, ама знае ли човек? След десетина минути усетихме миризма на керосин и с ужас си дадохме сметка, че няма да пуснат пътниците до летището, докато презареждат с гориво. Нямаше време за приказки, всичко ставаше с поглед. Изправихме се и тръгнахме. Надъхани до фанатизъм съветски пътници, стюардеси, помощник-пилоти - кой ли не се опита да ни спре! Крещяха ни, че сме предатели на комунизма, спираха ни със сила, а ние отвръщахме. Настъпи едно залитане, падане, ставане, бутане, блъскане, давене, сълзи, гняв, насинени ръце... Кошмар някакъв, и до днес те втриса! Добрахме се до аварийната стълба, усетихме ледения вятър, видяхме в далечината канадското знаме на терминала и хукнахме… Самолетът на Аерофлот и побеснелите руснаци внезапно се превърнаха в символ на един строй и на един свят, с който не искахме да имаме нищо общо.”

Любен и Елена стъпват на канадска земя с 65 долара и една торба с най-необходимото за бебето. Куфарите им заминават за Куба - а с тях в небитието отиват и всичките им спомени от България.

„Останахме в Нюфаундленд уж за малко, уж за няколко седмици, а станаха 25 години. Прегърнахме и постепенно истински обикнахме Канада. Който си мисли, че ни е било лесно - нека опита сам. Разбира се, имахме и страшно много радости, вдъхновения, успехи, роди ни се и втора дъщеря. И още: дълги тежки зими, безспирни ветрове, дива и величествена природа, китове, айсберги, сурови хора, трапери, рибари, емигранти и приятели от цял свят - и всичко това под нашия покрив и отвъд прозорците на дома ни.”

"Направихме правилния избор"

По някое време Елена и Любен забравили заканата си и вече редовно се връщат в България. Говорят прекрасен, цветист и нюансиран български и искрено се вълнуват от ставащото в страната - нищо, че са истински космополити.

„През всичките тези години не прекъснахме връзката си с България. Децата ни говорят богат български език. Понякога оставаме в България и за по-дълго - къде доброволно, къде по необходимост. За добро или за лошо, и до днес всеки ден установяваме, че преди четвърт век сме направили правилния избор. Щастливи сме, че децата ни израснаха в едно толерантно общество с ценностна система, която подкрепя младите, уважава възрастните, съчувства на по-слабите и насърчава талантливите.”

Човешки рефлекс е да смяташ, че си направил верните избори в живота си. Рефлекс, който няма нищо общо с родолюбието и патриотизма. Навярно някой ще се ядоса на Елена и Любен заради самочувствието и откровеността. Но за самочувствието си те имат стабилен фундамент. А откровеността им би трябвало да предизвика по-скоро размисъл, отколкото гняв.