Аз съм българче. С много примеси.

Всеки, предполагам, живее подобно на мен - в един исторически космос, който си има своята космогония. Подредба, в която човек се чувства сравнително удобно. Наскоро прочетох една много хубава трактовка за историческия космос, в който са живели човеците от древността та чак до великите географски открития. Той е бил разпределен така: Сътворение на света, явяване на Сина Господен в човешка плът, Второ пришествие. Преди да заживеят с новите представи за произхода си, с идеите за хомо хабилис и хомо еректус, за Големия взрив и за смъртта на звездите, хората са се чувствали добре и с такава представа за историята на света.

Но сега вече не е така. Сега не знаем точно как сме се появили и точно как ще изчезнем. И всичко е повече от относително, благодарение на Дарвин, Айнщайн, Фройд и някои други… Науката ни дава точни данни и дълбока липса на сигурност. Човек заживява в един свят на векове, дати и секунди, на точни изчисления и периоди, но няма успокоителната представа за това кой е, откъде идва и накъде отива.

Нашият български космос

Но човек все пак успява - с подръчните средства на съществуващата в неговата среда история - да си построи своя космос. И да се постави в този исторически космос, за да си има свое място. Не бива да се лъжем обаче: историята на Света, създадена и съществуваща във всяка държава и във всяка общност, си е само нейна история на Света, а не всеобща. Китайската история на Света не е българската история на Света! Човек създава своята история и се поставя в нея благодарение на това, което може да си вземе от достъпните му истории. Аз съм българче, си казва и се поставя в тая история някъде 1330 години след Аспарух. След като онзи е нахлул в източната част на Дунавската равнина. Поставя между себе си и Аспарух своите деди. Крум, Левски и цар Фердинанд. И космосът му вече има опорни точки. Той вече си представя себе си като една идеално балансирана смес между мургав и леко монголоиден прабългарин и рус и чипонос славянин. С малко медни къдрици тук и там, остатък от славните траки. Гледа своите сънародници именно в тази координатна система. Обяснява си задръстванията по булевардите с турското робство. Търси причината за вечното ни българско черногледство в мрачните времена на степните ни скиталчества. Обяснява злонамерения хумор на Андрешко и на андрешковците с вечното ни съседстване с коварните византийци (които все искат да ни секвестират нивичките). Нашият сегашен човек, българинът, измерва битието си с помощта на този именно исторически космос. Знам го по себе си.

И именно затова неща, които не се връзват с този мой космос, ме хвърлят в смут. Но след малко ме хвърлят в размисъл, а след това - във възторг. Защото да погледнеш на света по съвсем нов начин е величествено, повярвайте ми! Представете си да научите, примерно, че по произход сте не българин, а германец. Но да продължа.

Имало едно време едно българско селце...

И така: някъде прочетох, че остатъците от целия многоброен народ на печенегите, разгромен през 1091 година, са били заселени в Шопския край. И сега аз, наследник на Бистришки шопи, мога да обясня някои странни и мрачни черти от характера си. Мога да си ги обясня тъкмо с печенежките корени. Примерно - мъчителният копнеж по широки пространства и склонността към скитане. Но един друг факт ме възхити още повече. Винаги съм смятал, че цялата ми същност, целият ми български корен и българска тъкан, са източни, южни, незападни, славянски, ориенталски, нямащи нищо общо с високомерния викингско-саксонски север. И ето, че сякаш нарочно, за да бъда разубеден от тази своя заблуда, ми попадна един исторически факт. (Първо обаче ще добавя още нещо за произхода си, за да стане ясно защо този факт така измени именно моя, личния ми исторически космос: другите ми корени са от централна Мизия.) Та докато четях разни неща за късноримската епоха, попаднах на името на селището Никополис ад Иструм. Разчепквайки нишките, скачайки от събитие на събитие и от личност на личност, аз стигнах до факта, че Никополис ад Иструм е бил епископски център. И то не римски или византийски (само) епископски център, но и на един друг, съвсем неочакван за мен народ.

Около този древен Никополис през четвърти век се поселило и заживяло едно от най-многобройните и успешни германски племена. Визиготите. Които, донякъде неправилно, учените през 16 век започнали да наричат вестготи. А този Никополис е чисто и просто сегашното българско, мизийско селце Никюп.

Северната готска кръв в моите български вени

И чуйте сега кое е най-величественото в тази история! Там е проповядвал и е извършвал своята апостолска дейност един велик германски, готски учител. Това е Улфила, или Вулфила, който в средата на четвърти век е превел Библията от гръцки на готски - германски език. И е създал първата германска, готска азбука. Тоест, в днешното българско село Никюп се е подвизавал човек, изиграл за германите онази роля, която за славяните са изиграли Кирил и Методий!

Малко по-късно същите тези визиготи се впуснали - вече покръстени, християнизирани, но незагубили войнствения си устрем - към Рим, Вечния град. И преминали като огнена стихия. Сетне се спуснали към Иберийския полуостров. И там създали свое кралство, поставило основата на бъдещата испанска и португалска държавност. Казано накратко, визиготите напуснали нашите земи и станали родоначалници на други народи - на испанците и португалците, тия, които пък извършили повечето от Великите географски открития.

Но никой народ не си отива напълно, нали така? Колко ли потомци на тези визиготи са останали в полята на Мизия? Колко ли от моите гени са техни гени? Колко ли от моите намерения, чувства и подсъзнателни желания са останали като спомен от тяхната северна готска кръв? Никога няма да узная. Но сега, след като познавам и този странен факт от историята, вече ще гледам на Европа по друг начин. Моят исторически космос е вече друг. И ще се променя още и още. Стига да имам очи да чета. Препоръчвам го на всеки. Новите кръгозори дават мъдрост. А тя дава възторг.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев